2021 година трансформира създалите се през прехода политически нагласи. Тя завърши малко преди края си със гласуването на правителството, предложено от „Продължаваме промяната“, но започна много преди календарното си начало с протестите от лятото на 2020-а.
Тогава голяма част от обществото (над 60%) поиска промяна на властта – не само като управленска гарнитура, но и като модел на управление. Обаче говорителите на протеста настояха, че не е толкова важно каква ще е новата власт, важното е старата да падне.
В резултатът на подобни сметки най-гласовитите от тях, обединили се по-късно в „Изправи се БГ! Ние идваме“, вече не са парламента. „Демократична България“ пък, чиито идеи и история ѝ даваха основания да е лидер на протестните партии, се озова на опашката им.
Слави Трифонов – вместо спасител, продължител на модела
Слави Трифонов обра ненадейно лаврите на гражданския бунт и влезе в ролята на поредния спасител на нацията, убеден, че партията му идва на власт. Това, че не стана така и ИТН в третите парламентарни избори за 2021-а загуби половината от подкрепата си, бе първото доказателство за започналата трансформация на политическите нагласи.
Избирателите явно си бяха дали сметка, че Слави Трифонов нямаше да е алтернатива, а продължение на познатия управленски модел, според който лидерът концентрира цялата власт и поставя функционирането на институциите в зависимост от своята воля. Вместо обратното.
Политиците забравиха, но избирателите си спомниха, че протестната вълна беше вдигната от младите, завърнали се заради пандемията от чужбина, които не можаха да приемат, че животът на родителите им 30 години след падането на комунизма продължава да е толкова изостанал от този в развитите демокрации.
По улиците излязоха представителите на едно ново политическо поколение, без комунистически и посткомунистически увреждания, на което износените предизборни хитрости и пози не му минаваха – те искаха лицата на властта вече да приличат на тях, а не на закоравелите играчи на прехода.
Българите подкрепиха просветния политически наивизъм
България отдавна е две Българии – едната на тези, които останахме тук, и другата (почти толкова голяма, изчислено спрямо активното население) на тези, които учат и работят на Запад. След двата неуспешни опита за съставяне на правителство и бързия политически залез на ИТН се разбра, че вътрешният ресурс за промяна е изчерпан и тя може да дойде само от втората България.
Ксенофобската мантра „няма напусналите страната да решават как да живеят останалите в нея“ вече не вървеше. За изненада на потърпевшите тъй наречените харвардци спечелиха най-много гласове, договориха редовно правителство и го оглавиха. Дори правните упражнения около канадското гражданство на Кирил Петков не мобилизираха вот срещу него, а по-скоро направиха реклама на необвързаността му с местната политическа компания.
Тези, които не спряха да повдигат темата, вместо да избодат очите, изписаха вежди. Същото се случи и с етикета „харвардци“, който трябваше да звучи иронично и да предизвика байганьовска подозрителност към знания, трупани навън, и затова неприложими към родната действителност.
Вместо това, той се оказа привлекателен, защото даде израз на надеждата най-после образовани, възпитани и добронамерени хора да влязат във властта в противовес на нейното силово, свойско и користно упражняване.
Битката ненадейно смени жанра си и в нея се противопоставиха един просветен политически наивизъм и едно уморено политическо далавераджийство. Промяната на нагласите се видя, когато хората смело застанаха на страната на наивизма, вдигнал яката на бежовото си палто.
Ще излезе ли българската политика от тресавището на прехода?
Шансът на „харвардци“ да спечелят битката, въпреки първоначалните им заявки, обаче съвсем не е сигурен. Те, за да не се превърнат в приятна за окото политическа декорация на все същата схема, трябва да извадят „на светло“ състоянията, натрупани зад гърба на държавата и, доколкото е възможно, да ѝ ги върнат.
Не с популистки заплахи и показни акции, а постепенно и методично със законови средства и разумни компромиси, но без да позволят старите муцуни нито да ги уплашат, нито да ги съблазнят.
Йордан Цонев в откриващата си реч от трибуната на 47-то НС дръпна възхвала на тройната коалиция като най-доброто време за България. Думите му рядко са случайни – БСП пак е в управляваща коалиция, върху ИТН се натрупаха подозрения, че допуска влиянието на ДПС, остава „Продължаваме промяната“ да бъде негласно пакетирана като новото НДСВ, каквито аналогии също се правят.
Излишни са само ДБ, които са непреклонният опонент на ДПС. По тяхната съдба ще проличи доколко е възможно тройната коалиция по някакъв начин да се възпроизведе.
Но това, разбира се, зависи преди всичко от силите и волята на ПП да измъкнат българската политика от тресавището на прехода. Защото ако те успеят – управлението им ще бележи неговия дългоочакван край. Ако не успеят, не ми се мисли… Преходът ще започне отначало, а Крим за нас ще си остане руски.
Анализ на Георги Лозанов за „Дойче веле”, заглавието е на
Narod.bg
