Неведнъж съм писал по тази тема и пак ще пиша. На петдесет и четири човек открива (лека-полека, неусетно, както с всичко друго), че темите в живота се броят на пръсти. А открива също така, че не бива да недоволства срещу това: когато, да речем, писателят пише за приключения, случващи се на горещата страна на Меркурий, или за дълбоководните риби-ръкоперки (Sacropterygii) той всъщност пише по темата за…човешкото любопитство.
Извинявам се задочно на Умберто Еко, който в едно свое смешно и хапливо есе горещо препоръчва на писателите силно да избягват използването на многоточия. Като се видим горе (или доле), Умберто, ще те почерпя една боза от шест.
Та така – пак ще пиша по тая моя тема.
Тя е болния зъб на моята душа!
Дойде февруари.
Аз живея при майка си и баща си, все едно върнат от самото Провидение в първи клас, защото – в една наша такава „добре организирана и уредена, европейска държава“ (смея се с глас и плача и си секна носа) - за двама старци, единият от които е със счупен таз и прекаран инсулт, а другият – с онкологично заболяване…животът без външна помощ (в случая – моята) е направо невъзможен!
Мисля си: ако не им помагахме всички ние, цялото ни голямо, социалистическо, еснафско семейство – тоест – градено през бозаво-тутманичните, бодро-глуповато-наивни времена на социализма, когато дори вълците още не се бяха овълчили – те нямаше да оцелеят.
И страхливо се питам: А аз как ще оцелея, ако времената останат такива или, не дай Боже, станат и по лоши? Имам една дъщеричка в Германия, която даже не пита дали съм жив или умрял, когато случайно си говорим. Но – всеки си носи своите грехове, кръстове и друг инвентар.
Живея в един от сравнително хубавите квартали на София, ограден с паркове от вси страни. Кмет на общината е един лекар. Лекарите имат за свой бог Асклепий, а за своя богиня – Хигия. На нея е кръстена тази медицинска дисциплина, която ние наричаме Хигиена. Живея с мама и тате, те почти вече не излизат, защото животът ги е изпочупил. Татко ми е извънредно корав човек и въпреки всичките му там аденокарциноми излиза, но няма чак пък толкова сили, за да наблюдава околността – гледа си в краката и внимава да не падне – та да не стане като майка ми със счупената бедрена кост. Но аз шаря из управлявания от лекаря квартал и наблюдавам. Аз съм роден наблюдател, а на моменти - когато ми се догади от наблюдения – ставам и роден бунтовник-анархист.
В квартала
, особено в източната му част, има извънредно апетитни пустеещи зони, бившия завод Фурнир и разни там други типични софийски полубунища, полуруини. На много от тези бивши пустеещи Зони (по братя Стругацки) вече издигат снага (ах, каква носталгия по соца!) красиви и напети блокове на фирмата Артекс, Бог да ги поживи (или да ги направи нещо друго – по ваш избор)!
Явно докторът си има занимавка. Да преразпределя, координира и усвоява…де що има за усвояване и търгуване с големите акули от строй-бизнеса.
А аз вървя, шляя се. И гледам.
Този ограден от паркове и гори квартал, това място, където още Фердинанд е спирал, за да хапне прясна, хваната направо от рекичката, минаваща през Ловния парк, пъстърва…ме натъжава! Моята родна махала. Сенчесто-гористото обиталище на моите спомени. С комплекс от басейни накрая, кръстен на една красива богиня с лък. Натъжава ме, защото всеки февруари, когато тревите изсъхнат след януарските киши и задухат предпролетни ветрове – всичко, цялата тая обвита от гори и от артексови блокове-исполини територия – се превръща в бунище.
А тая година – не и в бунище. Всяко едно уважаващо себе си бунище би минало покрай моя роден квартал и би казало: Пфу, ако заприличам на това – застреляйте ме, за да не бера срам и да не се мъча!
Ах ти, докторе! Имаш ли апартамент, построен от…
Все едно.
Грамади боклук. Около неизпразваните от седмици контейнери и кофи – захвърлени матраци, дюшеци, натрошени талашитови шкафове. Дали няма и трупове на хора? – питам се, вървейки из тази печална територия – дали не изхвърлят и ненужните хора тук, направо по тревните площи – сред пликчетата и бутилките от пиринско и аспазия?
Какво да се прави, докторе? Докато си се клел пред Асклепий и Хигия преди не знам колко години (по почина на Хипократ), дали си предполагал, че ще бъдеш бос на бунище? Апропо – много доходна работа. Много низши мафиоти в Неапол се занимават с тоя бизнес и живеят доволно и честито.
Вървейки сред мръсотията, аз се чувствам раздвоен. Но не. Раздвоен е много малко – разчетворен, разкъсан между четири коня, като някой Уилям Уолъс Смелото Сърце. Понякога си казвам: Още като се прибера в родния си дом, ще кажа на татко ми: Дай едни ръкавици, няколко чувала и отивам да събирам боклуци. Смет. Може би и шиш – за да ги набождам – за да не хвана някоя проказа, тетанус или бяс от тия неведоми, гадки боклуци. Може би – като събера достатъчно – ще отида в общината и ще подаря няколко грамади на управата на квартала.
В чест на Хигия, на която и аз, и кметът, сме се клели.
Понякога пък си казвам: Ще напиша…хм, може би във фейсбук, или просто на листа хартия – призив към съкварталците си: ще обявя нещо като Ленински съботник. Да почистим заедно. Няма да е „ленински“, защото Ленин е в немилост, но примерно, за да има някаква аналогия, ще го кръстя „АдамСмитовски съботник“ или за по-модерно - „Байдъновски съботник“. Но предварително знам, че нищо няма да се получи. Хората са заети. Или работят като айти-та и ейчари, или са на почивка в Гърция, или скитат като самотни и прегладнели койоти из моловете.
Но след достатъчно дълга разходка сред красивите дървета и некрасивия боклук, завладял моето родно място, ми идва наум друго…
Ето: в България се трудят като пчелички (вероятно, бих казал, като популярните мъжки пчелички, които носят и галеното име търтеи) около 440 хиляди държавни чиновници.
Проблемът с боклука и ужасяващата немара е не само в моя красив горски квартал. Той е общобългарски!
Та – 440 хиляди!
В САЩ, при брой на населението клонящ към 350 милиона, те са 800 хиляди. А в 16 милионна Нидерландия – 20 хиляди. Ние имаме около петдесет пъти повече чиновници на глава от населението в сравнение с две от най-богатите страни в света.
Ех, това е решение – все пак! Но то е възможно – казвам си – само ако се намери някой кмет, някой Бог знае какъв волеви и силен човек, някой Наполеон на боклука…
И той с желязна воля и безкомпромисна твърдост…
…разпореди на всичките си подчинени администратори и администраторчета, кълвящи народно просо без мярка…
Да не се явяват на работа без десет килограма боклук!
Всеки ден – всеки чиновник – за да бъде допуснат на работа – да предава десет кила смет!
И чак тогава ще получи сливи – тоест – държавна заплата.
А по въпроса „Защо ние не си чистим около блоковете, а живеем като скотове и само гледаме как затъваме в собствения си боклук?“ аз ще реагирам така. Днес утре ще изляза и ще понасъбера. Поне десетина килограма. Може и да ги занеса на кмета. А може и да му ги пратя по спиди. С наложен платеж.
калин т. филтър
Попов
преди 3 месеца
Браво!
Коментирай