Избършете си прозорците с вестник, който предлага фалшиви разследвания. Това каза пред Фрог нюз журналистката Анна Заркова. Ето какво още сподели тя по темата „свобода на словото“:
Г-жо Заркова, “Репортери без граници“ за втора година ни отреждат 111-то място по свобода на словото. Това „успех“ ли е за страната ни или пореден шамар?
Дали е успех, че оставаме на най-последното място по свобода на медиите в Европейския съюз и на Балканите? Дали е успех, че в годишния доклад на организацията, която изследва свободата на мнение и изразяване в 180 държави, нас Ангора и Етиопия ни изпреварват? Дали е успех, че страната ни е критикувана за корупцията и за съдебната система, която е наведена почтително пред корумпираните? Дали е успех казаното в доклада, че българските журналисти са мишени на организираната престъпност и на властите, които ги насилват, вместо да ги бранят? Дали е успех?! Като граждани на Република Пунта Мара ( да ме прощава майка България, че я наричам така) ние отдавна вече не се изненадваме, когато провалите на властта биват публично възхвалявани, а с думите „успех” и ”резултат” се забърсва някой срам. И едва ли някой от нас ще се учуди, ако чуе някоя важна особа да казва, че запазването на срамното 111-то място е израз на стабилност и постоянство. Но всички знаем, че да се каже такова нещо е или обикновена глупост, или глупост и още нещо...
Очаквахте ли, че ще затвърдим позицията си?
В тая позиция, както виждаме, нас ни следват Мали, Никарагуа, Боливия и Габон. Аз не съм съвсем наясно с методологията на това подреждане, но имам познат колега от Никарагуа, казва се Томас, бивш репортер, зет на моя приятелка. Говорила съм с Томас за медиите у тях и смятам, че с Никарагуа определено трябва да си сменим местата. Питах Томас: никарагуанското правителство раздава ли пари на частни медии, за да го хвалят? Питах го: уволняват ли там телевизионни водещи затова, че са повторили въпрос, на който някой министър не иска да отговори? Питах: дали в Никарагуа към журналистите има изискване да интервюират депутатите от мнозинството мило, а депутатите от опозицията грубо? Питах : там заклеймяват ли журналистическите разкрития за корупция като фалшиви новини? Питах: никарагуанската прокуратура гони ли журналистите, които не само славословят, ами и питат? На всичките тези въпроси Томас ми даде отрицателни отговори.
Може ли да се постави диагноза на съвременната журналистика? Каква би била тя?
Според „Репортери без граници” журналистиката в цяла Европа боледува. Но у нас специално тя е болна, струва ми се, от захарна болест и изпада в диабетна кома. Повечето репортажи с участието на видни държавници са толкова захаросани, че на човек му прилошава. Журналистическите разследвания, с редки изключения, представляват в действителност недодялани разработки на тайните служби – държавни или корпоративни. Те се публикуват и препубликуват от една доверена медия в друга, но не в обществена полза, а с цел някой да се орезили или да се „даде” на прокуратурата. „Даването” на прокуратурата се счита за най-висше медийно постижение, въпреки, че след него се случва обикновено нищо или нищо и половина. Това, че медиите, като коректив на трите власти в държавите представляват сами по себе си четвърта власт, е красив спомен и лозунг от първите години на демокрацията.
Свободата на словото е дефицитна у нас. Но пък имаме предостатъчно свобода да славословим силните на деня. Славословието в България е най-престижният и високоплатен журналистически жанр. Той се явява като самостоятелен в цели телевизионни предавания, вестници и сайтове, между които тече обичайно едно негласно състезание. Най-много точки носи омаскаряването на разни опоненти и конкуренти на управляващите. Шампионите в тая дисциплина се знаят, но рекордите им непрекъснато се подобряват. Ще ви припомня един от тях: снимка на гол задник, под който пише, културно казано, че е на опозиционен политик с хомосексуални предпочитания. Когато разказах това на колегата от Никарагуа, той направо щеше да припадне.
Има ли колеги и медии, от които се срамувате? Ако е така защо?
Всеки журналист е уникален. Обаче някои са уникум. А медиите са унифицирани. Униформите им са слугински. Само господарите са различни. Но те са впрочем трима-четирима.
Чувала ли сте, че се плаща на медии, за да може даден неудобен човек да бъде омаскарен, а животът, работата или бизнесът му съсипани?
Публична тайна е, че за някои медии омаскаряването е единствен източник на приходи и единствена кауза. Плащанията в тях са два вида : за да окалят някого в поредица публикации и за да спрат да го заливат с кал. И платците са два вида: поръчители и жертви на публичното опозоряване. От него приходите, казват, са отлични, въпреки, че вонята е непоносима.
Като професионалист лесно ли се ориентирате кога една информация е „по поръчка“ и кога не? Могат ли обикновените хора да направят тази разлика?
Ами обикновените хора, като ги залее талантът на някой журналист, който както си седи зад компютъра, почва да разследва и разкрива банкови тайни и скрити имущества, да взима интервюта с подставени лица в офшорни фирми, да размята нотариални актове и брачни свидетелства, за които и младоженците не знаят къде са ... Такъв талант залее ли ги от някой вестник, аз ги съветвам да си избършат прозорците с него.
Каква е съдбата на журналистиката, ако ситуацията, в която се намираме, се запази по-дълго време?
Бъдете спокойна. Журналистиката е от женски род. Тя може да е с леко поведение понякога, но няма да търпи да я изнасилват безкрайно. Така че, да му мислят изнасилвачите.
Въпросите зададе Катя Илиева
