Не съществува съмнение, че поезията на Никола Вапцаров е неповторима не само за хоризонтите на българската литература
Крайно време е евтините и безсъдържателни словоблудства, да бъдат заменени от творби, чиито послания завладяват и облагородяват читателските емоции
Разговаряме с Боян Ангелов за нашумелия през последните дни казус за присъждане на Вапцаровата награда. Кой иска да принизи нейната историческа стойност и защо? Какви са аргументите за нейното възстановяване и каква е ролята на Съюза на българските писатели в дългия процес на връщане към подобен тип отличия? Защо културата ни продължава да бъде сирачето на Прехода и как СБП работи за промяна на отношението на политиците към дейците на изкуството.
- Г-н Ангелов, интернет пространството ври и кипи от противоположни мнения: за и против възстановяването на Националната награда за поезия „Никола Вапцаров“. Бихте ли хвърлили светлина каква беше тя при възникването ù, кои видни световни поети са нейни носители?
- Разбираемо е зложелателите да измислят какви ли не поводи, с които да се опитват да омаловажат световната значимост на Никола Вапцаров като поет и радетел за по-справедливо общество. Той е застанал на антихитлеристки позиции и заради своите идеи и идеали заплаща с живота си. А Международната литературна награда „Никола Вапцаров“ е учредена през 1979 г. с указ на Държавния съвет на НРБ по случай 70-годишнината от рождението на поета. През 1980 г. е връчена за първи път. Лауреат става американският поет Уилям Мередит. Той посещава няколко пъти страната ни през 80-те години на миналия век. Участва в организираните тогава от Съюза на българските писатели Международни писателски срещи, в тържествата по случай 1300-годишнината от създаването на българската държава. Превръща се в приятел на Любомир Левчев и популяризатор на българската литература в САЩ. Нека да припомним, че още през 1964 г. Мередит е избран за канцлер на Академията на американските поети, от 1978 г. става постоянен консултант по поезия във Вашингтонската конгресна библиотека, а през 1988 г. получава наградата „Пулицър“.
Международната литературна награда „Никола Вапцаров“ е присъждана и на други видни чуждестранни автори за цялостно творчество и за приноса им към популяризирането на поезията и идеите на големия наш поет. Сред лауреатите са: Амрита Притам, Олег Шестински, Ернесто Карденал, Щефан Хермлин, Ежиту Гонсалвеш и др. Връчването ù е прекъснато след 1989 г. Еднократно е възстановена от Община Банско през 2009 г. (за 100-годишнината от рождението на поета). През последните няколко десетилетия СБП е правила опити да се възстанови тази награда. Група известни писатели създадоха литературна кооперация „Моята вяра“ и тя години наред, с моралната подкрепа на Писателския съюз, издаваше едноименен вестник. През 2009 г. стотици писатели излязоха с възвание към управляващите да се възстанови държавния статут на наградата. Тогава нямаше отговор. Но ние върнахме на мястото му в градинката зад Националната художествена галерия в София създадения от Николай Шмиргела паметник на поета-революционер. Повече от десет години на 23 юли (денят на разстрела на Вапцаров и другарите му) провеждаме литературно четене, посветено на паметта му. Този поетичен рецитал е напомняне, че българските писатели няма да позволят никому да осквернява паметта на поета от Банско, когото с почит наричаме „Христо Ботев на 20. век“
- Какви са аргументите за нейното възстановяване и каква е ролята на Съюза на българските писатели в процеса на връщане към подобен тип отличия?
- Българската поезия има драматични обрати. Те започват тогава, когато обществените катаклизми достигат своите апогеи и са неопровержим барометър за страдалчествата на народностния дух. Прекосила величия и погроми, робства и възкресения, българската поезия с нейните ярки творци представлява сърцевината на националната памет. Една от тези гениални индивидуалности е Никола Вапцаров. Роден е в Банско. Баща му е суровият войвода от ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му - скромната и интелигентна възпитаничка на Американския колеж в Самоков Елена Вапцарова. Никола завършва прогимназия в Банско и гимназия в Разлог, където пише и публикува първото си стихотворение със символното заглавие „Към светли идеали“. Мечтае да следва литература, но по настояване на баща си записва и завършва Морското училище във Варна. Като корабен механик пътува из Средиземно море - посещава пристанищата на Истанбул, Александрия и Фамагуста. През 1940 г. излиза първата му и единствена (публикувана приживе) стихосбирка „Моторни песни“. В същата година Вапцаров активно събира подписи за подкрепа на Соболевата акция, която има за цел сключване на пакт за взаимопомощ между България и Съветския съюз. Година по-късно става сътрудник на Военната комисия към БРП и през март 1942 г. е арестуван. Осъден е на смърт. И е разстрелян! Така още веднъж се потвърждава трагичната и жестока истина: България е страна на убитите поети! Не съществува съмнение, че поезията на Никола Вапцаров е неповторима не само за хоризонтите на българската литература. Тя има неотменимо място в европейския контекст чрез своята неустрашима вяра в разрушението на социалните несправедливости, чрез човеколюбието и романтиката си. Напразни ще останат опитите на литературоведи от Северна Македония да внушават неистини, че Вапцаров не бил българин, а „македонец по сърце и душа“. Напразни ще останат и усилията на родни псевдоисторици и лъжелитератори да омаловажат поета Вапцаров. Той заплати с живота си за своите идеали. Името му носят и пазят стотици училища и читалища в България. Не съм чул в годините след обществените промени някъде да е било преименувано училище, носещо името му. А стиховете му живеят в душите на милиони българи. Те са силни и непоклатими като неговата вяра, която не оскъднява.
Казаното дотук аргументира в достатъчна степен възстановяването на наградата за поезия „Никола Вапцаров“. Признателни сме на президентската институция и инспирираните от нея служебни правителства през последните години, че под егидата на Министерство на културата бяха възстановени държавните награди „Христо Ботев“ (за поезия и публицистика) и „Никола Вапцаров“ (за поезия). Нещо повече - те са изравнени по финансово изражение с държавната награда „Паисий Хилендарски“. Всичко това говори за позитивно отношение на държавните институции към нашата литературна класика.
- Кой иска да принизи историческата стойност на наградата „Никола Вапцаров“ и защо? Как Вие в лично качество ще отговорите на хулителите?
- Отмяната на държавния статут, които двете награди имаха през 80-те години, се вписваше в разрушителната стихия на катастрофичните последици от натрапливо налагащия ни се „неолиберален“ модел. Той навлезе във всички области на общественото съзнание. Насаждана със сатанинска жестокост, с нетърпяща възражения парвенющина и с нескрита омраза към „инакомислещите“, тази естетическа поквара бе насочена най-вече към младите хора. Ето защо кукловодите на неолибералната доктрина действат в университети, научни институти, партийни централи и чуждоземни фондации. „Натруфени“ с научни степени и титли, тези литературстващи парвенюта обхождат градове у нас и в странство, представящи се за олицетворения на „новата“ литература. Отвореното писмо на неизвестната ми доскоро асоциация „Памет за утре“ за отмяна на Вапцаровата награда е нищо повече от змийско съскане на самозабравили се реваншисти, готови да разстрелват Вапцаров отново и без пощада. Само че в своята безчовечна самозабрава са пропуснали неопровержимия факт, че Никола Вапцаров е вселена, озвездена от неговата вяра. За наша радост, не всички представителни учреждения и сдружения се поддават на подобни попълзновения. Външнополитическите събития в последно време дават надежда, че бавно, но неотстъпно националните традиции заемат полагащото им се място. В такъв момент е необходимо да обединим усилията си за справедлива оценка на стойностните български автори и техните творби. На преден план отново изпъкват националната автентичност и отечествената принадлежност, пречупени през призмата на общочовешките добродетели. Крайно време е евтините и безсъдържателни словоблудства, определяни като върхови естетически постижения, да бъдат заменени от творби, чиито послания завладяват и облагородяват читателските емоции. Целта на неолибералните стратегии е изкривяване и обезличаване на националната история. Тяхното нагаждачество не се свени да насъсква хората един срещу друг и да разрушава основополагащи принципи на християнската нравственост.
- Дълги години заемате поста председател на СБП, а от 15 години сте директор на издателство „Български писател“. Намира ли творчеството на Вапцаров място във Вашата дейност, какви са наблюденията Ви по отношение на читателския интерес?
- Издателство „Български писател“ навлиза в своята 80-а годишнина. Ще бъде нескромно да говоря за неговите успехи, защото то е завоювало своето място в родните литературни процеси през друго време. Ала фактът, че продължава своята дейност е показателен за потенциала, който притежава. Годишно издателството представя близо 50 заглавия на романи, стихосбирки, антологии, публицистика и документалистика. През настоящата година „Български писател“ получи Националната награда „Христо Г. Данов“ за най-добро издателство през 2025-а. Иска ми се да припомня, че в Конгресната библиотека на САЩ се съхраняват повече от 3800 заглавия с неговото лого. Ще спомена само малка част от писателите, които през годините са работили в него: Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Александър Геров, Иван Давидков, Виктор Барух, Симеон Султанов, Петър Анастасов... В годините на своето съществуване издателството е публикувало десетки книги с творби на Вапцаров. А през 2024 г. с финансовата подкрепа на Министерство на културата излезе книгата „Ще те целуна и ще си отида“ - юбилейно издание (на български и английски), посветено на 115 години от рождението на Вапцаров с негови избрани стихотворения. Преводът е дело на английския журналист и преводач Питър Темпест (1924 - 1984), който завършва в Оксфорд факултета за съвременни езици, а по-късно пристига в България, изучава български език в Софийския университет и превежда знакови произведения от Иван Вазов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров...
Смятам, че друга ценност на книгата са споделените спомени и разсъждения за този невероятен поет. Важно е да споменем оценката на Петър Увалиев за значението на Вапцаров и неговата поезия. Този свободолюбив български патриот не е скривал презрението си към навъдилите се злобни критици на Вапцаров, наричайки ги „новоизлюпен срамен продукт на срамно време“. А Радой Ралин признава в спомените си колко убедителен е бил Вапцаров в твърдението, че поезията на много от младите леви писатели не стига по-далеч от мухлясалите покриви и олющените мазилки на бедността. Най-важното за един писател е да пише така, че да може да бъде разбран от всеки човек. Казал го е Вапцаров в стихотворението си „Ботев“:
- Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.
Що се отнася до читателския интерес към книгите, мисля че това е феномен, който не би могъл да бъде обхванат от едно или няколко индивидуални наблюдения. Една книга трябва да развълнува истински читателя. И се надявам да спрат най-сетне едностранчивите възхвали от страна на неподготвени клакьори към посредствени писания от още по-посредствени стихоплетци. Мисля, че има възможности българското литературно поле да бъде прочистено от плевелите на бездарието.
- Как да запазим българската културна специфика и национална идентичност унифицираната мултикултурна Европа?
- Нека да не бъдем толкова черногледи относно значимостта на съвременната българска култура. За жалост, талантливи автори и техните книги стоят в сянката на затъмнение, което стратезите на „дълбоката държава“ успешно използват за унищожението на българската национална идентичност. Всички от моето поколение познават недостатъците и недъзите на социалистическото време, изпитвали сме ги на собствен гръб, но тогава литературата беше поставена на пиедестал, тиражираха се качествени книги, част от които оформиха съвременната родна класика. Издателство „Български писател“ разпространяваше в милионни тиражи написаното от създателите на родната словесност. Годишно се превеждаха на чужди езици повече от 200 книги на български автори. Достойно беше държава с многовековна писмовна традиция да има престижно място в Европа. Ето защо е крайно наложително да бъде приет Закон за употреба и защита на българския език, писменост и книжовност. Нашият език има нужда от защита, тъй като представлява най-голямата ни ценност. Той е в основата на редица литературни езици, а българската кирилица е една от трите азбуки, признати като официални за Европейския съюз.
- Защо културата ни продължава да бъде сирачето на Прехода и как СБП работи за промяна на отношението на политиците към дейците на изкуството и към творческия продукт като цяло?
- Личното ми мнение е, че през последните години отношението на държавните институции към българските литературни творци се променя в положителна посока. Отново бих дал пример с възхитителното отношение на президентската институция към живота и делото на Никола Вапцаров. От години държавните ни глави участват в ритуала-поклонение пред Гарнизонното стрелбище, където на 23 юли 1942 г. са разстреляни поетът от Банско и съидейниците му. От друга страна, недоумение буди нехайството на държавни институции към съдбата на творческите съюзи, оставени десетилетия наред без целенасочена и финансова поддръжка. Надявам се, че новото правителство ще обърне внимание на българските писатели, които са най-ревностните пазители на словесността, завещана ни от светите братя Кирил и Методий, признати за покровители на Европа.
- Разчитате ли на съдействие от държавните институции във Вашата дейност?
- Съюзът на българските писатели е основан преди 113 години и е неполитическа творческа организация, чиято цел е да подпомага своите членове в тяхната реализация, но и да съхранява традициите. Какво би била литературата ни без поезията на Пейо Яворов, Елисавета Багряна, Атанас Далчев..., без разказите на Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Хайтов, без романите на Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, без драматургията на Ст. Л. Костов, Йордан Радичков, Станислав Стратиев... А тези имена са само малка част от авторите, членували в СБП. Да прибавим ли и името на патриарха на родната ни литература Иван Вазов, който приживе се е съгласил да стане почетен председател на СБП - за вечни времена! Процесът на сътрудничество би трябвало да е двустранен и да е белязан от силата на взаимното уважение. В нашата дейност разчитаме и на българските общини. С десетки от тях поддържаме колегиални отношения и взаимна подкрепа. Ще спомена Пазарджик, Първомай, Смолян, Бургас, Монтана, Генерал Тошево, Разград, Своге, Мездра, Петрич, Видин, Свиленград, Харманли, Севлиево... Имаме подписани меморандуми и с повече от двадесет писателски организации от различни държави.
Нашият гост
Боян Ангелов е роден през 1955 г. Председател на Съюза на българските писатели от 2014 г. до днес, директор на издателство “Български писател”, дългогодишен главен редактор на сп. “Читалище”. Той е поет, преводач, литературен историк и критик. Издал е повече от 35 стихосбирки на български език и 20 литературно-критически и философски изследвания. Негови творби са преведени в 38 държави. Носител на престижни награди за литература.
Автор: Анжела Димчева
trud.bg
