Рождество Христово… Светнали елхи, очи на деца вперени в тях. Подарък очакват, сърцата им бият. Кълновете на надеждата. Човешкият живот намалява с една година всяка Коледа. Празнуваме остаряването, приближаването на смъртта.
Но е радостно, защото това е времето за нови мечти. Дори бедните и нещастни, болните и самотните си припомнят надеждата, която е туптяла в гърдите им, когато са били деца. Тогава са очаквали светло и красиво бъдеще, било е дори в ръцете им. Вярвали са, че има справедливост и те ще бъдат щастливи и обичани. Надеждата и вярата. Там са събрани мечтите човешки.
Но не превръщайте надеждата в нещо привично. Тя е много специална и по същество е единствената наша собственост, на която никой не може да посегне.
По Коледа надеждата добива очертания, можеш да я докоснеш. Велико чувство.
Така веднъж във снежната алея
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…
Да си горещ и снежен
ПЕТЯ ДУБАРОВА
Улицата бяла, като котешка опашка
искам да подръпна за измръзналия край.
Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,
с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.
Колко рядко виждала съм зимата такава!
Колко рядко виждала съм своя град такъв!
С улиците, снежните, луната като брава,
с жиците, опънати от бяла снежна връв.
Може би затуй ми става толкова горещо —
устните, косите ми изтръпват като сняг.
А да си горещ и снежен е чудесно нещо.
Да си цяла снежна, ала топла пак.
И зимата
АТАНАС ДАЛЧЕВ
И зимата ще ни затвори скоро.
Ще падне сняг на нашите балкони.
Напразно в пустотата бяла взорът
картините на лятото ще гони.
Тогаз, уединени, ще си спомним
и таз разходка сетня в планината,
това великолепие огромно
от багри и от есенна позлата.
И като гледаме в снега трохите
и стъпките на бедните врачета,
ще виждаме стената на елите
и на брезите златните кубета.
Мъглите зад прозореца ни зимен
тогаз ще ни напомнят мълчаливи
за въздуха мъглив и сякаш димен
под буките оголени и сиви.
Разравяйки червената жарава,
ще бдим в нощта и паметта огреял,
тоз огън шумата ще възкресява
и стъпките ни шушнещи из нея.
И нищо, че огнището ще стине
и зиматта ще ни обгражда пуста,
ще населиме нейните пустини
със наште спомени и наште чувства.
1965 г.
Сняг
Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.
1929 г.
Зимна повест
ДАМЯН ДАМЯНОВ
Виелица. Въртопи сняг.
И студ с език на пепелянка.
Една замръзнала ушанка.
Едно шосе от смърт и мрак.
И рейс над пропастния ръб.
И той – с ушанката, безгласен,
Тях всичките, комай пренася
Не с автобуса, а на гръб.
Виелица. И сняг. И път.
И рейс, надвиснал с вик на хора.
Еднички фарове в простора –
Очите в тъмното горят.
Обикновен. Съвсем безличен.
Съвсем на всички нас приличен
И все пак друг…
Със поглед мек,
Върви той тихо през света.
Светът дори не го познава.
Със кичур снежен оттогава,
Минава, тихо поздравява.
Но хората не го и помнят –
Отминала е пропастта…
По снега
ДОРА ГАБЕ
Птички мои голишарки,
няма зрънце, ни шишарки,
сняг покрива всички, всичко,
ах ти, боса моя птичко!
Аз палтенцето обличам,
по снега с ботушки
тичам,
а ти кацаш треперлива
на заръзналата
слива.
Свива ми се сърчицето
да те гледам,
птиче клето…
Зима
ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ
Зима дойде, сняг захвана,
няма птиче да запей,
вред студено вече стана,
всякой тича да се сгрей.
Няма никой по полето,
всякой в къщи се прибрал,
седнал, сврял се до кюмбето,
я пък огън е наклал.
А по пътя, виж, треперят
и с невесели лища
ходят хлебец да намерят
сиромашките деца.
