Интервю на Таня Джоева с историка доц. Дарина Григорова за Деня на победата, „дирижираната русофобия”, политиците, с памет за нацията, и кривогледите бюрократи
Демокрацията не понася дисидентството
Доц. Григорова, разговаряме преди 9 май и не знаем как ще отбележим Деня на победата. Така или иначе, след 1989-а в България на тази дата с предимство се чества Деня на Европа. В масовото съзнание умишлено ли се насажда разделението Русия-Европа и доколко работи то в последните години?
Без Деня на Победата нямаше да има Ден на Европа, дори и в този й съмнителен вид на комерсиална полуфедерация с кривогледи бюрократи – чиновници с криворазбрани “ценности” вместо политици. Политикът е личност с историческа памет за нацията, която представлява, с гръбнак да я защитава – нея, не банковата си сметка, и със стратегически поглед напред за бъдещето.
У нас не забелязвам масов сантимент за Деня на Европа, защото не сме представители на “въглищата и на стоманата”, нямаме традиции в таз европейска люлка, за да ни изпълва с празнична еуфория, в този случай селото ни опазва. Масовото съзнание е нетраен продукт, когато е отглеждан само от дресирани медии и политкоректни комисарски наставления отвън и отвътре.
Демонизирането на Русия довежда до обратния ефект –зорлем нараства и без това големият процент русофили сред българите, които започват да си задават въпроса не дали Русия е Европа, в което няма съмнение по отношение на култура и християнска духовност, а дали ЕС е Европа...
Неведнъж се е случвало Паметникът на Съветската армия в София да осъмне осквернен. Затова пък наскоро открихме монумент на Роналд Рейгън. Имате ли впечатление как в Русия възприемат подобни наши жестове?
Паметникът на Съветската армия е символ на победата над фашизма и нацизма, на освобождаването на Европа от Хитлер, на Альоша, Иван, Степан, Рустем, Камил – на всички съветски воини от всяко кътче на безкрайния СССР, положили живота си. На монумента не виждате генералисимус Сталин, нищо че ролята му за победата е решаваща като носител на властта, тоест на отговорността. Нито виждате представители на НКВД, а войници, посрещани с цветя… Вандалското отношение е поръчково от изпълнително малцинство бивши другари и техни идеологизирани наследници, които следват евроатлантическата тенденция на измамата, че нацизмът и комунизмът са идентични, ерго няма Победа, а има ден на “скръб, памет и примирение”. Скърбят обаче победените на 9 май 1945-а. И има защо.
Бюстът на Рейгън в София е естествено продължение на паметника на американските летци, бомбардирали столицата ни, издигнат пред американското посолство с придворната радост, споделена от нашите управляващи. Ще дойде ден обаче, когато ще се извае скулптура на българите, станали жертва на американските бомбардировки, защото този исторически факт не може да се изтрие, може само временно да се премълчава от партньорска предпазливост. Впрочем, не мога да си представя бюст на американски президент в Панагюрище например, защото в момента българската “провинция” е тази, която брани България въпреки глобализаторските директиви от атлантическия Запад. Докато столицата е колониална провинция.
Русия с основание възприема болезнено всяко оскверняване на паметник на съветски воин от Великата Отечествена война, но пък е напълно спокойна, когато се демонтират бюстове на Ленин, даже имат нова думичка – “ленинопад”. Ако 9 май е свят за всички руснаци, Владимир Илич е част от историята на съветската идеологическа илюзия, с гениалност далече от святост.
От друга страна, Ленин все още не е погребан, което вече е странна нерешителност на Кремъл, а не на руското общество. Оправданията, че ще се накърнят чувствата на руските комунисти са нелепи, защото те са 12% електорат на Зюганов, от които едва ли всички държат на мумията на вожда си – никога не са били питани, но и да бяха – те са малцинство.
Ленин е част от историята на руснаците, от миналото им, 9 май е част от сърцата им, вечното настояще. Преди няколко дни киевският свещеник от Украинската православна църква (Московска патриаршия) – отец Алипий Светлични, написа по повод 9 май и украинската вандалска треска: “Дядо ми участва в освобождаването на Киев. По чудо не хваща възпаление на дробовете. По-късно узнах, че Днепър целият бил изпълнен с трупове на съветски войници! Знам, че са изпълнявали заповед. Знам, че са били задължени. Знам и че може би е било възможно загубите да са по-малко. Но подвигът се е случил. Случил се е на гигантска цена, която трябва да ценим. Пред която сме длъжни да благоговеем. Цената на милиони човешки животи, всеки със своя история и свой космос. Може да им се строят паметници, може и с цялата низост на заблудена тълпа да се рушат паметниците им, и дори да се разпръсват от гробовете останките на войниците, да се гаврят с тях. Но има една тайна: своята цена те вече са принесли. И Небето я е приело. Нищо вече не може да им навреди. Те са нашите освободители! И те са достойни да им бъдем благодарни винаги. Те са истински герои”.
Самият отец Алипий също е герой, защото той беше сред малцината свещеници, рискували живота си всяка нощ по време на майдана през януари и февруари 2014 г., застанали с хоругви между “Беркут” и коктейлите “Молотов” на “мирните майданци” на улица “Грушевски” в Киев - мястото откъдето започна гражданската война заради престъпното бездействие на Янукович.
Неблагодарни ли сме българите, забравяме историята или просто лесно се поддаваме на внушенията на „дирижираната русофобия”, ако използвам едно ваше понятие?
Дирижираната русофобия е факт не само в България, но и в ЕС, и в САЩ. У нас тя е медийно и политическо явление, не народно, сиреч – не българско. Колкото до историческата ни памет, упрекът е най-вече към нас, историците, даскалите. Но съдейки по историческата ни съдба, дори и при най-изтляла национална памет все ще се пръкне някой Паисий, ще се провикне “о, неразумний и юроде…” и ще почнем отново. Нашата памет е от Паисий до Паисий, но така е на Балканите, където паметта се пази от вятъра, името на държавата ни ту изплува, ту потъва в историята, но не се губи.
Преди няколко дни в Украйна националисти се заканиха, че ако на 9 май има поход на „Безсмъртния полк” в Киев, той щял да стане смъртен… Защо европейските елити не реагират на украинския ултранационализъм, така както на възможността за възраждане на нацизма в европейските държави?
Не забравяйте, че Хитлер е продукт именно на европейския елит. Липсата на реакция и тогава, и сега има различни обяснения. Едното е геополитическо – тогава Хитлер се обявява за защитник на Европа от болшевизма, сега “скърбящите” на 9 май търсят защита от путинизма. Деградацията на еврократите от гледна точка на образование, обща култура, разкъсана връзка с традиционните ценности, изолиран живот в стъклена вавилонска кула със стандарт, позволяващ на космополитизма/глобализма да надделее над националното. Всичко това са фактори, които формират и друг тип човек, неспособен да види реалността, а да задава въпроса след Одеса от 2 май 2014: “Ама къде видяхте нацисти?! Ми, одеситите са се самозапалили, самозастреляли, самозаклали!”.
Появи се информация, че САЩ планират да съкратят драстично средствата за Украйна по програмата USAID. Решението не е окончателно, но какво би се случило с Украйна при този вариант?
USAID е необходима, само когато трябва да се поддържат неправителствени организации от пъстър спектър с антидържавнически функции: от правата на човека, на гей малцинствата, на мултикултурализма и всякакъв вид толерантност срещу “езика на омразата” и прочее. В момента украинската държава е напълно подчинена на американските си съветници и тотално зависима от международните кредитори. Оттук и вече няма нужда от такъв контингент НПО-та, те си свършиха работата с втория майдан – спонсорите взеха властта.
Като историк как ще отговорите на въпроса колко дълга е паметта на човечеството? След десетилетия на мир отново се говори за риск от Трета световна война. Какво би тласнало света към подобни събития?
Като историк мога да кажа колко къса и ронлива е човешката памет. Колкото до трайния мир – това е изключителна рядкост в човешката история и всяка илюзия за постоянен мир е самоизмама, която се внушава от силния, преди да изяде слабия. Да си готов за война не значи да си милитарист, както изповядва либералният хипарски пацифизъм, талантливо пропят в Imagine на Джон Ленън.
Още през 1900 г. Владимир Соловьов предупреждава в последната си книга “Трите разговора”: “Разформироването на войската, а после и на държавата е въпрос на време, не твърде далечно при сегашния ускорен ход на историята”. И е прав, защото преди да убиеш държавата, деморализирай армията, за да нямаш достойнство, да нямаш дори мисъл, че може да се защитиш, защо ти е, нали имаш партньори…
За да имаш силна армия, трябва да опазиш най-важното бойно качество по думите на руския философ: “бодростта на духа, която се държи на вярата в святостта на делото ти”. Военната чест е чест за родината, “есть такая профессия, Родину защищать” (класика от съветското кино). Ако отнемеш честта на военния, той става въоръжен наемник, каквато е натовската кохорта охранени бюрократи и инструктори на туземни наемнически армии. Силата е в националната армия, за да има държавата заслон, иначе е територия за плячкосване отвън и от всеки.
Как се промени образът на Тръмп в Русия след ударите в Сирия и виждате ли знаци, че нормализация на отношенията между Вашингтон и Кремъл все пак е възможна?
Отношението на Кремъл към Тръмп винаги е било реалистично за разлика от руската Дума, където пиха шампанско за победата му или по-точно за загубата на Хилъри Клинтън. Руското общество вече се отърси от бурните си симпатии към този своеобразен дуче американо. Събитията в Сирия, Украйна, двете Кореи, Македония, показват, че геополитическата битка между САЩ и Русия ще бъде дълга и изтощителна позиционна игра, защото е на чужд терен, нито руски, нито американски.
Възможно ли е мащабен или глобален конфликт да тръгне точно оттук – от Балканите? Питам ви и в контекста на събитията в Македония.
Балканите са геополитически сеизмично активна зона, удобна за провокиране на конфликти с местно и с глобално значение. От гледна точка на нашия национален интерес и с оглед хилавата ни военна сила трябва да положим дипломатически усилия Македония да остане цяла, колкото може по-дълго. Опасността от разцепване на “бившата югославска република” ще доведе до Косово 2, но вече на границата ни. Никой няма да допусне нова Велика Албания, но архипелаг от ислямистки анклави, признати набързо за държавици от т.нар. международна общност, е напълно реално. Не случайно Русия не признава Косово за разлика от ЕС и САЩ. Последните поощряват реислямизацията на Балканите като противодействие на славянския и православния фактор, защото е естествен съюзник на Русия, която пък с всичките си богатства е финалната цел на бъдещия конфликт.
На 2 май, датата, на която през 1945 г. пада Берлин, канцлерът Меркел се срещна с Владимир Путин в Сочи. Предизборен ход на Меркел или жест към германския бизнес, който е настроен срещу санкциите спрямо Русия?
Меркел представлява най-силната икономически и политически държава в ЕС, която пък е подчинена военно на най-силната държава от 1991 г. досега – САЩ. Оттук Германия може да е посредник или пощальон, ако щете - не само между ЕС и Русия, но и между САЩ и Русия. Санкциите остават, Русия няма очаквания в това отношение, но пък има Северен поток 2, оспорван от поляците, но нужен не само на германския бизнес, а и на Меркел.
Любопитно беше идеологическото искане – претенция на Меркел към Путин, не пряко към Владимир Владимирович, но косвено през Кадиров, за обезпокоителната съдба на гейовете в Чечения. Кадиров поддържа мира в Северен Кавказ, откъдето всеки момент може да проникне близкоизточна ислямистка зараза, своеобразна ахилесова пета на Русия. Оттук и руските неолиберали и антипутинисти постоянно се вторачват за “човешките права” в Чечения, издигат лозунга “стига сме хранили Кавказ” и прочее толерантни към сепаратизъм внушения.
Впрочем, Германия има исторически амбиции към Кавказ. Планът “Розенберг” от май 1941 г. още преди плана “Ост” разпределя бъдещата окупирана руска земя на любопитни райхскомисариати: “Остланд” (Прибалтика), “Украйна” с “дистрикт Галиция” плюс Крим и Поволжието, “Кавказ”, Русия до Урал, и “Туркестан” (Казахстан и част от централна Азия). Икономическото влияние на днешна Германия в Прибалтика и Украйна е факт. Меркел протестира за парада на Победата на 9 май 2014 г. в Крим, Севастопол, където Путин лично присъства. Детайли, издаващи стари исторически неврози.
Какви са вашите очаквания от новия външен министър Екатерина Захариева? Дали ще продължи политиката на Даниел Митов и служебния министър Ради Найденов или ще успее да види реалните рискове за страната?
По отношение на външната ни политика ние имаме удивителна атлантическа приемственост и натовска последователност, независимо от партийната окраска на правителството. Не очаквам суверенна външна политика, нито адекватно разбиране на геополитическата ситуация, корабът ни е без капитан, без платна и без спасителни лодки.
Позволете и един въпрос, свързан с априлския доклад за „Антидемократичната пропаганда в България”. Защо проруското се идентифицира с антидемократичното? Защо неодобряващите неолиберализма са обявени за врагове на демокрацията? Само липса на въображение ли са подобни знаци за равенство?
Докладът е от жанра проектен донос, усвоен прилично за набързо спастрената библиография от “антидемократи”. Забавно е, че сред руските автори са набедени Дмитрий Биков и Алексей Венедиктов, отявлени либерали и антипутинисти. Но явно самият факт, че са руснаци е достатъчен за бдителните цензори, или пък нямат представа за руските реалии, което е по-вероятно, и характерно за европейското невежество напоследък. “Априлски доклад” ми прозвуча като “априлски тезиси”, другарите френдове ще разберат. Има и елемент на нечистоплътност, на “морализъм”, на готовност да “изобличаваш идеологическия враг”, защото не мисли като финансиращите те партньори. Това показва, че войната за умове ще се ожесточава и може да премине към реални репресии. Дисидентите отдавна вече бягат на изток в Русия като Сноудън или са окопани в посолства като Асанж, или ги убиват пред дома им като Олес Бузина в Киев. Демокрацията не понася дисидентството.
http://pogled.info
