Времето на така наречения демократичен Преход от края на 1989 година дава удивителни примери не само за шегобийството на историята, но твърде често и за мрачни и зловещи гротески, пред които капричосите на Гоя биха могли да изглеждат като наивни детски рисунки.
Поразително е, че българското общество се оказа дотам неподготвено за социалните трансформации и промени, че в продължение на повече от четвърт век не само не успя да открие истинските си безкористни и родолюбиви народни водачи и политици, но и прояви учудваща наивност и безхаберие, да не кажем конформизъм и овчи възторг, издигайки все по-неподготвени за сложния и противоречив исторически период персони, които в един момент си повярваха и се самопровъзгласиха за несменяем политически елит.
Връх на политическия шабаш, разбира се, е посочването на Плевнелиев за президент на Република България. Почти няма медия в България, която да не е изтъквала и регистрирала безбройните гафове, скандални опущения или откровени глупости, дрънкани от това лице по време на петгодишния му мандат.
Най-сериозно и методично обаче с изследването анатомията на това недоразумение се зае Кеворк Кеворкян. В продължение на пет години той с удивително постоянство и търпение следи одиозното развитие на този български мистър Бийн. Сигурно пак вследствие иронията на историята българските телевизии се лишиха от легендарното предаване „Всяка неделя“, навярно защото политиците от всички разцветки твърде много се страхуваха от острия език на Кево и безпощадно верните му анализи. За сметка на това пък, редица вестници като „Уикенд“, „Стандарт“, „Преса“, „Труд“ и т.н. получиха феноменалната възможност блестящото перо на Кеворк да публикува на техните страници ярки политически анализи, безжалостни разрези на слугинажа на редица медии, антрефилета, полемики, филипики, политически портрети и прочее.
С присъщото си чувство за хумор Кеворк нарече една внушителна серия от публикации „Приказки за телевизията“. Но ние виждаме, че в тези текстове често пъти не само няма нищо приказно, но и обратно – гротеската, безжалостната словесна карикатура, острата пародия доминират над всичко. Ако погледнем като цяло тези може би над хиляда публикации, ще се убедим, че Кеворк Кеворкян е сътворил удивителен социополитически и философскоисторически портрет на епохата на прехода. А книгата, която сега поема в ръцете си любезния читател, наречена от автора „Плевнелиев – Президентът Натрапник. Истории от един мандат в мътилката на Прехода“, представлява мозайка от фрагменти от различни статии, филипики и памфлети в споменатите вестници, фокусирани върху нашенския мистър Бийн.
Кеворк създава особен жанр – иронична историография. По същество това е безжалостен разрез на политическия живот през последния четвърт век, през който интригите, крамолите, простотиите, нескончаемите плебейщини очертават гротесковия портрет на епохата.
Книгата му е пронизана от болка и тревога за развитието на българската съдба. Според Кеворк Кеворкян преходът е същински рай за малоформатните хора, какъвто е за съжаление и президента – „герой“ на неговата книга. Фрагментарният и мозаечен подход на конструирането на книгата на пръв поглед би могъл да подведе наивния читател, че става дума за разхвърляни случки, събития, изказвания, свързани с нашенския Бийн. Но всъщност авторът следва строга и ясна концепция, чиято главна цел е да се надникне отвъд външната събитийност и да се прозрат дълбоките причини, скритата механика на разпадните процеси, да се посочат диригентите на разтлението. Книгата на Кеворк Кеворкян е разнищваща диаграма на Прехода с всичките му зулуми и свинщини, с плебейщините на така наречения политически елит. Калейдоскопът от анекдоти, случки, събития, цитати от изказвания и мъдри книги на велики личности или полюции на обикновени идиоти политици позволява на автора да съчетае трагичното със смешното, водевилното със сериозното, гротескното със суровореалистичното.
Тази книга показва не само колосалната ерудиция на автора, пъргавата способност на неговия ум за бързи и внезапни комбинации, проникновени социополитически анализи, но и многопластовост на наблюденията, бравурен, остър, солен понякога, цветист и богат български език, зад който стои дълбока и съдържателна мисъл.
Езикът на тази книга е езика на гнева, трупан в годините на така наречения Преход, гняв, който изригва в афористичната и елиптичната конструкция на фрагментите на Кеворк, където иронията прелива в гротеска, незлобливото и анекдотичното внезапно се превръщат в оксиморонна памфлетност, а понякога и в неприкрита злъч и подгавряне. Но обектите, които рисува изтерзаното перо на автора, са толкова уродливи, че каквито и силни думи и изрази да се използват, те ще бъдат справедливи. Обективният прочит на историята е съпроводен с блестящи психологически портрети на главните „диригенти“ на шизофреничната политическа какофония, оглушила съвременното ни общество.
Ето честната, ето дълбокосъдържателната, ето истинската книга за Прехода, показан без маска и без грим – като „озъбено свирепо куче“, както би казал поетът. Несъмнено по тази книга бъдещите поколения ще съдят за иронията на Историята, която ни поднесе толкова уродлив, безнравствен и апокалиптичен Преход.
Иван Гранитски
http://afera.bg
Иван Гранитски
http://afera.bg
