ИЗМАМА, ЛИЦЕМЕРИЕ И ДЕМАГОГИЯ

ИЗМАМА, ЛИЦЕМЕРИЕ И ДЕМАГОГИЯ 

Тези социалнопдихични феномени винаги съпътстват изборите у нас.

Измамата.
Специфичен много разпространен вид лъжа е измамата.
Тя представлява облагодетелстване чрез лъжа за сметка на излъгания. 
В измамата непременно има потърпевш. Ъой е електоратът.

В много случаи при измамата изгубилият изгубва повече, отколкото спечелва с лъжата и с мошеничеството си измамникът.

Тази специфична несправедливост определя крайно отрицателното обществено отношение към измамите и към измамниците. 

Но това никак не пречи измамите да са любим похват при взаимодействията между хората, особено, когато обществото няма морал или има лош морал.

В България измамата е характерна за много хора от различните слоеве на обществената пирамида.

Измами можем да видим на всички йерархични равнища на управлението, в бизнеса, в политиката, в търговията, в приятелските кръгове, в семейството (любовните измами, например), във финансовите среди, в спорта, в образованието и т.н.

Процъфтяването на измамите се базира на недостатъчната нравственост в нашето общество, на дефектите в съдебната система, дължи се на атеизма, на алчността и бруталността на част от хората, а може би и на самия национален характер на българите, да ме прости Бог.

Мисля, че у нас напоследък е налице и особена анонимна търпимост към измамите, която не може да е нормална за едно гражданско общество.

Нещо повече, в някои отделни случаи измамниците са обект на възхищение и подражание сред аморални хора, каквито, за съжаление, съвсем не липсват сред нас.

В една Интернет анкета 47,8% от анкетираните определят измамата като „поднасяне на неистини с пълно съзнание и отговорност”, т.е. виждат като определящ признак в нея наглостта.

Ще приемем, че наглостта и желанието за отнемане на нещо от жертвата са главните характеристики на измамата.

Главни инструменти на измамата са различните форми на лъжа, впрегнати да донесат някаква полза на измамника. 

При изботите измамата цели спечелването на гласове.

Ползата може да е от най-различно естество, включително садистично удовлетворение, успешна подигравка или изразена в парични знаци печалба.

Лицемерието. 
В същността си лицемерието е лъжа. 
Но тя е по-особена лъжа. 
При нея на очевидно укорими и аморални постъпки и действия се приписват несъществуващи възвишени мотиви, добри намерения, хуманни цели и нравственост.

А истината е, че в основата на тези постъпки стоят егоистични интереси и долни помисли, които се представят на околните по друг, съвсем различен, начин.

Виждаме лицемерието като рафинирана лъжа, поставяща си освен всичко друго и целта да представи по добър начин лъжеца и измамника. 

Което често става даже чрез самата лъжа и измама, придобиващи при лицемерието различен образ - на помощ, на добродетелна постъпка, на хуманен акт и т.н.

В този смисъл лицемерието спада към по-сложните форми на лъжа. 
Изисква повече интелект и повече опит на лицемера.

Счита се, че някои от чертите, необходими за лицемерието, са наследени: склонност към лъжа, желание за добра презентация, егоизъм, пластичност на поведението, усет за възможността другия да бъде излъган и т.н.

Ако бъдем по-прецизни по отношение техниката на лицемерието, трябва да кажем, че тя изисква разлика в мисловната състоятелност на лицемера и лъгания (или лъганите).

С други думи, даже и един прост човек може да прояви успешно лицемерие пред по-прости от него. 
Както и един много умен човек би могъл да се „хване” на лицемерието на друг още по-умен (и по-опитен) от него.

Лицемерието, като всяка измама, зависи и от особеностите на ситуацията и състоянието, в което се намират комуникаторите.

Приповдигнатото възторжено състояние на жертвата може да направи лицемерното поведение на другия доста по-успешно, намалявайки критичността и увеличавайки внушаемостта.

Лицемерието може да бъде видяно и като качество на личността в социален контекст.
За някои хора твърдо можем да се произнесем, че са лицемери, тъй като точно такова поведение е твърде характерно за тях в много жизнени 
ситуации. 
Лицемерието е включено в Аза им.

Политиците у нас са лицемерни.

От морална гледна точка лицемерието е отрицателно нравствено качество. 
Даже някои го считат за порок. 

В социума е осъдително да си лицемер, стига да има личности, които да идентифицират лицемерието.

Лицемерието е свързано с други социалнопсихични феномени. 
Например, не може да си лицемер, без да проявиш двуличие. 

За лицемерието е необходима способност за превъплъщения, за показване на образ, различен от твоето истинско лице, на друго неистинско лице.

За разпространеността на лицемерието се носят легенди. 
Привържениците на ролевите теории (Джордж Х. Мийд, Ървин Гофман и др.) считат, че лицемерността и склонността към двуличие са иманентни черти на социалния човек, постоянно играещ многото си роли си в този Божи свят.

Погледнато от социологически аспект, едва ли са много интеракциите в социума, в което няма лицемерие и неговите дестилати – ласкателство, комплименти, етикетна вежливост и др.

Трудно е, например, да бъдеш любезен с нелюбезните (което е задължително за възпитания човек), без да си лицемер.

По моя преценка разпространеността на лицемерието наистина е шокираща. 
И може би това произхожда от самата природа на човека, научил се във филогенезата да бъде такъв, какъвто трябва да бъде в дадената социална ситуация, а не какъвто си е всъщност.

Демагогията.
Демагогията (от гръцките δημος – народ, и αγωγος – водач) е разновидност на лицемерието и се отнася по- скоро до общественици и политици (политически лидери, водачи), които чрез лъжи и празни обещания се стремят към обществено влияние.

Демагогията се дефинира и като измамване на незрели хора чрез безнравствени средства. 

На практика демагогът представя пред широки публики не себе си, не своята истинска същност, а нещо съвсем друго, което той като личност не е.

Родните демагози се представят като добри, хрисими, честни, почтени, демократи, християни, народолюбци, пълни с добродетели и т.н., което в никакъв случай не отговаря на истината за тях като хора.

Демагогията, двуличието, лицемерието, измамата и лъжата са социалнопсихични феномени от един и същ порядък. 

Те имат близка същност, но различни нюанси на социалното си реализиране и на резултатите от тях в обществото.

акад. Петър Иванов