НЕЗАБАВНА ПРОМЯНА МАФИЯ УПРАВЛЯВА Близо 400 болници... и накрая това

Бащата на мой приятел, мъж на около 65 години, постъпва в малка болница със силна болка в горната част на корема.

Хирург няма. На разположение е. Как и защо- не се знае. Чака се близо час.

След прегледа се назначава образно изследване. Но и рентгенологът е на разположение. Чакат и него още около 30 минути да дойде.

Изследването не показва хирургичен проблем.

Следва консултация със специалист по вътрешни болести(кардиолог няма). Той поне е в болницата.

Назначават се тропонини(маркер за сърдечно увреждане). Защо при съмнение за инфаркт, болния не е насочен към друго лечебно заведение- не знам.

Отново чакане.

Накрая им става ясно, че пациентът е с остър миокарден инфаркт.

Но болницата не разполага с възможност да проведе лечението, от което той спешно се нуждае.

Следва организация за транспорт до друго лечебно заведение.

Още време.

Още загубен миокард.

Общо - близо 5 загубени часа.

Пациентът оцелява, но развива сърдечна недостатъчност.

Това не е история за грешка на конкретен лекар.

Това е история за организацията на системата.

В България разполагаме с близо 400 болници за население под 6,5 милиона души.

На теория това звучи като добра достъпност.

На практика обаче много от тези структури не разполагат с необходимите специалисти, техника или възможности за лечение на тежки и спешни състояния.

Европа отдавна пое в различна посока.

Нидерландия концентрира високоспециализираната помощ в ограничен брой центрове и инвестира сериозно в спешна помощ и транспорт.

Дания закри десетки малки болници и изгради т.нар. „суперболници“ - големи регионални центрове, обслужващи значително по-големи територии.

Швеция развива система, при която сложните случаи се насочват към университетски и регионални центрове с висока експертиза.

Норвегия компенсира огромните разстояния със силна спешна помощ, въздушен транспорт и ясна система за насочване.

Финландия централизира голяма част от високоспециализираните дейности в ограничен брой болници, обслужващи цели региони.

Общото между тези държави не е броят на болниците.

Общото е друго.

Те приемат, че пациентът с инфаркт, инсулт или тежка травма няма нужда от най-близката болница, която формално е определена да лекува състоянието му.

Той има нужда от правилната болница.

Защото при инфаркта няма значение колко сгради с табела „болница“ има в радиус от 50 километра.

Може би е време да започнем да говорим не за броя на болниците, а за резултатите, които те постигат.

Не за квадратните метри.

Не за табелите.

А за това колко животи успяваме да спасим.

Георги Дражев