Защо ли се занимавам с това? Питам се и отговор не искам... Защо като писател не си пиша там за...? Хм, за какво СИ ПИШЕХА ТАМ писателите? Трябва да попитам във фейсбук. Там хората знаят.
Българинът е много способен човек. Способен е дори да каже на писателя: Абе, ти що не си пишеш там за твоите писателски тъпотии, ми си се захванал с неща, дет' ги не разбираш, д..а маа му!
Пиша примерно за Григор Димитров нещо. Давам пример с Атила. Който е казал на император Валериан, че ако той си позволява да го посреща в компанията на любимия си, обожествен колесничар от Форума, тая римска империя няма да изтрае и двайсет години. Империя, в която се тачат прости колари наравно с императора – няма да трае повече от двайсет години – така рекъл Атила. И се оказал съвсем прав. Та така де. Чел съм доста неща, давам примери. Хората, които доста са почели, са досадни с това, че могат да цитират и да дават примери от литературата. Което дразни останалите, защото тия примери са им непонятни и това ги кара да се чувстват обидени. И хората веднага и с право ми казват: Абе, ти що не си пишеш там за писателските неща, а, драскач такъв?
Но не мога да се сетя за какво точно трябва да пише писателят. Защото за каквото и да пише – ще се окаже, че навлиза в територия, в която не бива... и навлизайки в която българите – все-разбирачи от все-всичко - ще му ревнат: "Абе, ти що не си гледаш твоите там писателски... драскач нееден!"
Писателят, сетих се – трябва да пише за българската природа и от време на време – за българското Възраждане – в най-елегантен подмазваческо-народняшки стил, пък и с известно чувство за хумор – защото когато си подмазвач, подмазването ти се приема най-добре, когато е поднесено с чувство за хумор, даже и малко верноподаническа дързост. Господарят-Народ (имам предвид народът на Динковците) обича подмазвачите-шегаджии и показващи известно вироглавство. Човекът от Народа - Другарят Живков, на когото всички ние сме наследници по някакъв начин, се беше обградил именно с такива смели волнодумци, които му се мазнеха, правейки се на дръзки. Те дори го заплашваха: Другарю Живков, дори вие не можете да ми забраните да Ви обичам!
Аз ще кажа на Господаря-Народ (народът на Динковците и фейсбук хейтърите): Народе мой, дори и ти не можеш да ми забраниш да те обичам. Но няма и за какво да ми забраняваш: Не те обичам, народе на хейтърите, на ритнитопковците, на динковците и войнстващата тъпота, смятаща себе си за свещена. Ян Хус ми намигна: А, дойде и ти до моя, да викаш "О, Свещена..." да не казвам какво, че хейтърите ще изригнат...
Та така. Писателите да си знаят гьола. Но аз пък не ща да си го знам. И смятам да пиша и за неща, които не са ми разрешени от целомъдрената и ревнива цензура на безразличните, но осторожни в мразенето на всичко неординерно всезнайковци. Хейтърите, които не четат, но критикуват и псуват с наслада.
И затова ще напиша нещо по съвсем неписателската тема за новата Мис България.
Новата Мис България...
Хм, защо ли е неписателска тая тема? Ето защо (тук влизам в ролята на хейтър, давач на съвети): Защото Мис България е дъвка във всяка уста днес. А писателят трябва да пише за общочовешки неща, вечни. И защото темата е малка, вулгарна. А писателят трябва да пише само за големи неща. И защото темата е разисквана предимно в жълтите медии, а един писател трябва да бяга от всичко, на което даже първата буква се споменава в жълтите медии! Ако в жълтите медии се пише за луната – писателят трябва да започне да пише само за Сатурн! И да избягва всички думи започващи с „Л”!
Но аз пък – не! Ще пиша и по вулгарни теми. И по тези вече иззобани от жълтите медии, дъвкани от много олигавени усти на празни журналисти.
Новата Мис България...
Тя, да ви кажа, предизвика интереса ми!
Не самата тя – а феноменът Мис България 2017.
Самата тя е едно нито грозно, нито особено красиво момиче, приятно с младостта си, но с голям нос и леко вещерско излъчване. Ако не беше избрана за Мис България – мнозина щяха да я намират за много хубава. И щяха да казват: Ех, само да и беше по-малък носът!
Ето – феноменът не е толкова прост и еднопластов. Ще го подхвана от първото удобно място, което ми се мярва пред очите: Да – защо носът ѝ е такъв?
Та нима едно момиче, което отива на такова голямо състезание не може да си позволи една операция и да реши проблема с носа завинаги?
Ето един пласт от феномена, който ще нарека „Мис България 2017”: Защо тя не си е оправила носа?
И защо ние вече имаме (като че ли) една безкритично пробиваща в съзнанието ни нагласа, че всеки, който има дефект – трябва да го коригира веднага, пък ако ще и с най-неестествени и драстични мерки – и чак тогава да ни се явява пред очите?
И защо фалшивото съвършенство сме склонни да приемем, макар и с резерви, но откровеното несъвършенство, дори и ако е извор на чар (искреността е чар, но ние забравихме това!) отхвърляме със злоба?
Но ето една много по-важна страна на феномена: С какво – питам се непрекъснато – е виновна Мис България 2017, че са я избрали за Мис България?
Не, не е това феноменът! Феноменът в случая е българската подозрителност. Българската нагласа. Тя казва така: Ей, тия гадове пак се уредиха, пак си набутаха с връзки грозните деца, племенници, роднини, любовници, държанки и метреси! (разбира му главата на Гюро от Джулюница от метреси... ама айде!).
Българинът е дотолкова уверен, че всичко в страната му се прави по втория начин, че види ли нещо, което го възмущава, веднага стига до извода, че това е продукт на действия „по втория начин”.
А защо българинът е толкова убеден в това? Ами много просто! Крадецът винаги, винаги, братя и мили сестрици, вика: Дръжте крадеца!
Аз не мисля, че би имало България, ако нямаше „втори начин”. Тук – и децата знаят – няма начин да си жив, ако не си жив „по втория начин”. С връзчици. В разрез или в обход на регламента. Заобикаляйки правилата. Да, братчета и сестрици. И тая Мис България – подобно на всички нас – е жива и е станала Мис България естествено, именно и само по втория начин! Ние сме убедени в това! Знаейки ние как сме живи и как съществуваме – правим една несъзнателна, спонтанна екстраполация – и си казваме – та тя и Мис България – същата работа! По втория начин!
Но всеки отделен българин, чувайки че и за него се казва, че е жив благодарение на „втория начин”, веднага ще възроптае: "Аз ли?! Аз – не! Другите може и да са така, но аз – не!"
Тогава нека кажа така: Аз, аз, писателят Калин Т. – за себе си говоря! Аз съм жив и съм писател и съм всичко, което съм, именно по втория начин! Като млад отидох да ставам лекар. Но нямаше как да разбера къде има свободни работни места. Защото да се научи това беше въпрос на „втори начин”. Не се обявяват току-така работни места! Конкурси, както ни е известно, се обявяват, за да се легитимира избирането на „нашето момче/момиче”. Но аз не бях ничие момче/ момиче. И все пак – по втория начин – от една позната – разбрах, че в Курило има места за лекари. Дипломата ми беше 5,80. Мисля – висока дори за лесотехник, камо ли за доктор. Но когато отидох и подадох дипломата си на директора, той я хвърли с погнуса и каза само: "Абе, ти така ли ми идваш? От улицата? Не ми навирай тая диплома... а кажи кой те праща?" Тогава аз наивно казах името на моята позната, която вече работеше там. Той изръмжа нещо.
След това строго ѝ се скарал и я заплашил с уволнение, ако още веднъж издаде тайната, че има работни места - на някакъв неблагонадежден идиот, който „никой не го праща”.
Та така. Българската увереност, че всичко, всичко на тоя свят става само по втория начин!
Третият пласт на феномена е следният: Защо след като мнозина българи не смятат момичето за достойно за титлата, трябва да го обиждат толкова злобно? Този пласт ще нарека Българската Злоба - злобата към (според мнението на народа) несправедливо издигналите се. Но не към механизмите на издигането им – а към самите тях. Прекалено сложно е, а мястото е прекалено малко, за да разнищя тоя пласт. Но ще кажа така: Това момиче е избрано от комисия. Комисията не е от един човек. Ако не рандомизирана и представителна извадка, то поне обикновена извадка на българския народ е тая комисия. Казано на прост език – какъвто народът, такива и комисиите!
Ето другото име на тоя феномен: Народът избира непрекъснато и демократично най-различни комисии, правителства, местни и централни власти. И винаги те се оказват отвратителни! И нямат нищо общо с иначе съвършения и невинен и благороден народ! Много интересно – как така се случи, че половината от хората се изредиха да бъдат избирани в някакви отговорни органи или поне избирани за нещо – и винаги се оказваха не-от-народа... оказваха се гадове и мръсници?! А народът, от който бяха избирани и из който произхождаха,си оставаше все чист и съвършен! Как стана така?
И още един пласт на феномена МБ 2017. Анонимното убийство. Като психиатър знам, че едно младо момиче може да бъде докарано до дълбока депресия и дори до самоубийство чрез груби обиди и критики на външния му вид. Много булимички и анорексички съм виждал – докарани до смъртта чрез грозни, непремерени забележки от сорта на „Не се ли виждаш каква свиня си станала?!” (при положение че момичето е, да речем, качило два килограма!).
Естествено няма българин, който да каже в очите на някоя жена „Как си станала мис България, като си с такъв нос?”. Българинът по принцип никога не обижда. Защото, за да обидиш в очите, се иска кураж. Но пък да обижда от анонимното скривалище на фейсбук – това за него е рай! Българският рай на злобата се нарича Фейсбук!
Там българинът е скрит и защитен. А и щастливо безотговорен! Казва си мнението! А ако това мнение убие – казва си: Че какво? – нали казваме това, което мислим? В правото си сме да си кажем мнението!
И името, което ще дам на тоя пласт от феномена, е „подлото стреляне по орли от гюме”. Не правя шеговита алюзия с орловия нос на момичето – мис. Не. Орлите просто летят, дали са красиви или грозни не е важно. Просто – издигнали са се. Но ние не искаме да стреляме по тях открито – защото не е позволено. Социално неприемливо е (така казват страхливците) да кажеш на някой в очите, че е грозен. Но да го застреляш с обиди анонимно, сред всеобщата пукотевица срещу него – от тайното гюме на фейсбук – първа радост е за нас, нали, благородни братя и сестри – българи?
И така нататък. Не се обиждайте, а се оглеждайте по-често. И когато говорите за сламката в чуждия нос, вижте гредата в своя. Смятам, че всеки - ако носът му бъде обявен за Нос на 2017 – ще бъде оплют. Но това не зависи от носа. А от склонността към плюене на наплюващите.
А по отношение на красотата – тя понякога е и красотата да излезеш уверено напред, с истинското си лице и въпреки несъвършенствата си да се изправиш и да вдигнеш гордо глава. И да се усмихваш.
http://offnews.bg
