Бях ви обещала, че цялата тази седмица ще ви чета от книгата „Шайка – Бойко, Цецо, Росен и другите” на Антон Тодоров. Но и два пъти мисля са ви достатъчни, за да се убедите, че диагнозата на депутата, прескочил от лагера на разобличителите на ГЕРБ в редовете на същите тези Бойко и Цецо, не е изключение.
Нагледали сме се и на други заразителни примери как се залага чест, как се подменят цели биографии заради кинти и власт. Че да не би да сме забравили как Борисов се вклини в протестите срещу модела КОЙ преди четири години, за да се сдуши с него в името на стабилността?
След разгрома на КТБ изглежда, че вече няма сила, която да разбие спойката помежду им. А да не би да сме забравили как се смениха маските и ролите след Костинбродската афера? Как за една нощ г-н главният прокурор Цацаров и кохортата му от борци за честни избори се превърнаха в телохранители на тайния брак между ГЕРБ и КОЙ. Нищо от тези циркове вече не ни учудва. Парализира ни обаче липсата на избор в режим на псевдо демокрация. Зад нея все по-зле се укриват мафиотски мрежи и олигархични комбинации. За това и типажът, наречен „Антон Тодоров” се превръща с бясна скорост в нарицателно, по-крещящо и от нарицателното „Бареков”.
Това освен, че е жалко, е и поучително. Едно е човек с времето да променя мнението си спрямо едно или друго управление. Все пак отношенията на гражданите с властта са вид договор. Даване на кредит на доверие срещу изпълнение на публично поети ангажименти. Кредитът неизбежно се превръща в лош, когато управниците не само, че не си изпълнят обещанията, ами се овъртолват в явни лъжи и затъват в корупция.
В този смисъл т.нар. ни политически елит, който бившият бунтар Тодоров громеше като „шайка” с общ ченегесарско-криминален корен, отдавна е банкрутирал морално.
Да се влееш в редовете на същата тази „шайка”, препродавайки убежденията си и отгоре на всичко да продължаваш да менторстваш, че и да раздаваш присъди, особено ако се докопаш най-сетне до шефското място в комисията за досиетата, това граничи с психическа катастрофа. Не случайно рейтингът на парламента е същинско бедствие. И не случайно го наричат „психодиспансер”. Номерът е, че махленските скандали в него се раздухват с участието на наемни лайномети като горепосочения герой.
За да заглушат най-големия скандал: задкулисните договорки, които циментират статуквото. И всъщност заличават границата между власт и опозиция по линия на общия интерес. В овладяването на съдебната система, например. Или в поредния рунд от превръщането на институцията „президент” в боксова круша на партийни котерии, устремени към кокала на оръжейни комисиони зад продънения параван на националната сигурност. Не, няма повече да ви чета от книгата „Шайка”. Тя се разиграва с пълна сила пред очите ни, поглъщайки заедно с автора си и смисъла да продължаваме да живеем под нейния диктат. Въпросът е как да затворим страниците й завинаги заедно със зловещите й действащи лица? Засега отговор не се вижда. Макар и усилено да го търсим в „Честно казано”
Автор: Люба Кулезич
