Признавам си без бой, че аз съм Люба Кулезич и няма да ви честитя Деня на будителите.
С това тв водещата започна предаването си по BiT ТВ. И продължи:
Наистина, днес получих есемеси и обаждания за празника. Стана ми тъжно. Почувствах неудобство. Защото превръщаме в кух ритуал един ден, наречен с уникално име. Не зная някъде по света да се честват „будители“ – личности, които са приели мисията ли, бремето ли да събуждат заспалите духом. Съгласилите се да бъдат потискани. Одрямалите се в състоянието на несвобода.
То се нарича още и „робство“, все едно кой от историческа гледна точка е носителят на тиранията: мощна империя ли или местен диктатор с каскет или с потник, с 35 тома казионни речи зад гърба си или еднокнижник. Та казвам, че днес е почти неприлично да си честитим празника. Мъртвите „будители“ са отдавна в музея, а истински живите са в полунелегалност или дори в официална немилост. Защото този, който бди и буди другите, не умее да се кланя пред силните на деня. Нито да преглъща лъжата, превърната в политика. Нищо, че някои от неспящите днес властта удостоява с награди, от зор заман.
Такива дежурни медали обаче ласкаят предимно егото на награждаващия. Той сякаш си приписва достойнствата и влиянието на отличените и то в зависимост от собствения си интерес. Ето гледам днес, че поредният министър на отбраната Красимир Каракачанов наградил като будители от една страна гениалния хирург и светъл човек проф. Никола Владов, а от друга Росен Петров – бивш шоумен и неуспял политик, с доста притихнало настояще. Няма да цитирам и други избраници от списъка на министъра. Контрастите в подбора му са все в този блудкав десен, който опошлява самото понятие „будител“.
Изобщо, в страна, в която Прасето е символ на успех и на политическа коректност, радва се на медиен и прокурорски комфорт, няма смисъл от празник на Будителите. Нека да запазим обаче паметта си за него за по-малко подли времена. И да я предадем на децата си по собствен почин и по личен начин.
