Архимандрит Кесарий се ражда в Трявна със светското име Кънчо Цончев Кънчев Даскалов. Изплаква на 27 октомври 1833 г. Баща му е иконописецът Цончо Кънчев Даскалов, който си отива рано от живота.
Останало сираче, момчето се учи на четмо и писмо до 1847 г. при поп Стоян Дечов. Едновременно с школските си занимания изучава и терзийство при чичо си Христо Кънчев Тъпанаря. През 1850 г. отива в Батошевския манастир. Научава черковнославянско пеене и четене. После напуска манастира и става учител в селата – Иванча, Долна Липница, Полски Сеновец и Климентово.
По настояване на архимандрит Себастиян, игумен на Батошевския манастир, се замонашва на 13 март 1860 г. Но това се оказва измама – заставят го да работи на строежа на манастирския метох в селото. След разправия с игумена захвърля расото и се връща в родната Трявна. Не след дълго тръгва за Света гора. Има сериозни парични затруднения и из път става учител в село Голямо Конаре. Няколко месеца по-късно отива в Рилския манастир, където остава две години. По препоръка на манастирското братство през 1862 г. е изпратен като проповедник и изповедник в Копривщица. Там се изявява като разпален патриот и поддръжник на новобългарското училище. Става председател на основания от Васил Левски таен революционен комитет и укрива Апостола. По-късно се сближава с Тодор Каблешков.
На 1 януари 1874 г. е ръкоположен в архимандритски сан от Скопския митрополит Доситей, на когото става наместник. През следващата година е назначен за настоятел на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград.
Започва Руско-турската война през 1877 г. Той пише в свои бележки за турските кланета в Батак и Перущица, както и за преследването на българското мирно население от турците в Тракия. Турците колели и грабели по-хубавите девойки и момичета, които насила потурчвали.
„При това, пак те, турците, прогласяваха на всеслушание, че е дошло време за изтреблението на българския народ, а че всеки един българин, който приеме калпавата мохамеданска вяра, ще си спаси живота. Много наши българи, едни с насилство, други от страх, приемаха турската вяра. Това време цариградските затвори всеки ден се пълнеха от противниците със съмнителни българи, наричани с общото име „комити“. Всеки мирен българин тогава беше за турците в очите комита, затова те, като се незадоволяваха от противниците комити, почнаха да преследват и затварят пребиваващите в Цариград българи. Затворите почти всеки ден се пълнеха и изпразваха, като едни от тях изпращаха на заточение по азиатските зандани, а други, от многото натрупване в затвора и от разваления въздух щом като се разболеят малко, веднага ги изпращат в затворническата болница и там, който е влезнал, ни един жив не е излезнал…Щом като постъпи един българин в казаната болница, с изминаването на повече от ден, ще последва от управителя на затвора известие до Фенерската църква настоятелството да отиде да вдигне лешът или лешовете на габерясалите „комити Роизлари““.
Кесарий свидетелства как в болниците турците изпращали българи, не за да ги лекуват, а напротив по скрити начини да ги убиват.
Между многото затворници обвинени в политическо престъпление е и приятеля на Кесарий – Негово Всепреподобие йеромонах Кирил, игумен на Калугерския манастир „Св. Никола“ в Татар Пазарджик. Когато Кесарий отивал да вземе телата на българите се отбивал да утеши приятеля си. Докато му съобщили, че го взели в болницата заради треска. Това наскърбило тревненеца, който си помислил, че е свършено с него. Така и станало. Кесарий веднага отишъл в болницата и право при управителя. Поискал разрешение да види своя приятел. Управителят не разрешил, дори го обидил, че не го е викал да посещава болни, а да вземе „лешовете на геберясалите гяури“. Веднага наредил да изхвърлят Кесарий навън. А на другия ден го извикали да вдигне тялото на главен комитетски председател, това огорчило Кесарий. Влязъл при началника на затвора и му казал: „Много чудно ми се видя, ефенди, до сега колкото тескерета са ми дошли от вас, за да вдигнем мъртъвци, всякога в тескеретата си ги наричате председатели на комитети, а тогози главен председател. Тези нямаха ли със себе си прости солдати, да хванете и от тях един, а хванахте само председателите?“ Заради смелостта си Кесарий е арестуван в „Хатър Одас“ стая, в която затваряли големите чиновници, глобили го.
Той добре знаел, че за да можеш да превърнеш турчин в приятел са нужни две неща. Първо – ако ти се отдаде възможност да намериш причини да го биеш без да види някой, второ – да го подкупиш с пари. Наложило му се да ползва втория път. Той дал 1800 гроша и правителствен шпионин на име Байрям се превърнал в негов верен човек. Той му докладвал всеки ден от къде и колко комити са закарани и как ги изтезават в затвора, как ги тровели и биели, за да умрат.
На 20 ноември 1877 г. турчинът се явил в цивилни дрехи пред Кесарий и му казал да бяга, ако ли не „ще намери на морето дъното“. Щом чул това тревненецът веднага наел лодка, излязъл от Азат-капия. Отишъл в германска къща, в която живеел руския поданик Дамян Павлов, брат на председателя на Върховния касационен съд в София Христо Павлов. Там останал две нощи, докато Дамян Павлов се споразумее с агентството на австрийското параходно дружество „Луид“ за превозването на Кесарий до Триест.
Така облечен в цивилни дрехи, без паспорт, заедно с още 28 души, сред тях и арменци, с парахода „Триест“ на 24 ноември 1877 г. напуска Цариград. През Триест, Виена, Будапеща и Румъния се връща в България. С него пътуват и български бежанци. Благодарение на смелостта и находчивостта си, спасява и помага на групата да се върне у нас. На 1 януари 1878 г. е в Свищов.
Когато руските войски наближават Цариград е изпратен за управител на българската община в Одрин (23 април 1878 г.). В Лозенградския санджак работи за утвърждаването на българската църква. От юли 1879 г. е наместник на митрополит Синесий в Лозенград. Работи по устройството и укрепването на българските училища. На 3 август 1894 г. е ръкоположен за игумен на Рилския манастир. Строг, принципен и неотстъпчив, Кесарий получава ненавистта на разюзданите монаси. През април 1899 г. напуска манастира и поема председателството на Серската българска община. Няколко месеца по-късно отново е изпратен в Лозенград.
На 11 ноември 1902 г. по негова молба е освободен и се установява в Севлиево, а в края на живота си се завръща в родното си градче Трявна. Отива си от живота на 27 май 1910 г.
Оставя своя автобиография, написана с перото на високообразован български възрожденец, който обича отечеството си. Дарител е на Севлиевската община. След Освобождението е награден с орден „За граждански заслуги“ – IV степен.
Епицентър
