Войникът не само се сражавал, но ежедневно създавал инфраструктура
Спирането на римската армия по време на поход изисквало упорит труд
Свикнахме от разкопките на Перперикон да идват новини за великолепни храмове и мавзолеи от късноримската епоха през III-IV в. Понякога забравяме, че те са били строени с инструменти от великолепни майстори-каменоделци. Не за пръв път в скалния град и около него се намират къси железни клинове, т. нар. “ками”, предназначени за контролирано разцепване и разбиване на големи скални блокове от гранит, мрамор и други скални породи. А заедно с тях се откриват и каменоделските инструменти, с които ставала прецизната обработка на квадровите блокове, колоните и другите архитектурни елементи.
Тези дни направи впечатление една находка от близките околности на Перперикон. Става дума за два отлично запазени железни инструмента, които от едната страна са оформени като брадви, а от другата - като кирка и чук. Кръглото отверстие по средата между тях показва, че те са били използвани с дълги и здрави дървени дръжки. Няма съмнение, че това са класически римски работни инструменти, носещи наименованието “долабра”.
Името идва от латинския глагол dolare - “да дялам, да подрязвам”. Това е желязно оръдие на труда от римската епоха, съчетаващо функциите на брадва, кирка, чук, тесла. Описва се като най-универсалния военно-инженерен инструмент на легионера - с него рязал дървен материал, разчиствал терена, копал ровове за укрепления, разбивал препятствия и поправял лагера. Римската армия печелела не само чрез дисциплина и военни умения, но и чрез способността да превърне почти всяко място в укрепена крепост.
Спирането на римската армия по време на поход изисквало упорит труд. Земята трябвало да бъде разчистена, да се изкопаят чимове, да се издигне вал и дървена палисада, да се маркират улици, да се подготвят места за палатки, както и да се осигурят вода, дърва за огрев и пътища за достъп. Ето защо долабрата е използвана по-често от меча, а можела да бъде и опасно оръжие. Именно тя илюстрира разликата между римския легионер и обикновен въоръжен човек. Войникът бил също строител и не само се сражавал, но ежедневно създавал инфраструктура: лагер, път, мост, обсадна линия, място за готвене и живеене. В този смисъл долабрата бил един от символите на мощта на римския легион.
Находка на римски долабри и копие от Перперикон.
В Речника за гръцките и римските антики на известния британски класически филолог Уилям Смит долабрата се свързва пряко с изграждането на окопи и разрушаването на вражески укрепления. Този инструмент бил безценен за копаене на ровове, за разхлабване на камъните в защитната стена на противника, за разбиване на дървените порти. Самото изграждане на обсадната линия е започвало от мъже, работещи неуморно с часове с най-прости инструменти.
Долабрата нямала една-единствена форма. Източниците и находките сочат работни инструменти с различни функции: брадвата можела да е в комбинация с кирка, мотика, тесла, тясна глава, подобна на длето, чук. С брадвата режели корени, клони, колове за леки дървени конструкции, а кирката помагала за копаене на твърда почва, къртене на камък, глина, мазилка и по-слаба зидария. Когато острието е подобно на тесла, дървото се обработвало не само чрез цепене, но и чрез обелване. Долабрата се носела в калъф, защото острите ръбове били заплаха не само за врага, но и собственика, както и за ремъците, чантите и багажа.
Описвайки римската армия от I в. сл. Хр., историкът Йосиф Флавий изброява сред необходимите за пехотинците предмети трион, кошница, кирка или мотика, брадва, ремък, сърп, верига с кука и тридневни дажби. Този пасаж често се приема така, сякаш всеки легионер винаги носел със себе си всички тези инструменти. Всъщност в най-малката военна единица, контуберниум, състояща се от осем легионери, не всички носели еднакви долабри, а такива с различни функции. Някои по-тежки инструменти били част от багажа на легионерите, а други са превозвани на товарни животни в обоза.
Долабрата не била стандартно оръжие като пилума или меча, но тежестта и острият клюн я правели опасна в непосредствена близост. Най-известният епизод е от галското Едуанско въстание от 21 г. сл. Хр. Историкът Тацит описва здраво защитените галски гладиатори, крупелариите, срещу които обикновените копия и мечове били неефективни. Тогава римляните грабнали брадви и кирки и удряли тела и брони, сякаш разбивали стена. Този епизод не превръща долабрата в нормална римска бойна брадва, а само свидетелства за това, че е инструмент, който в случай на нужда можел да бъде полезен в боя.
Освен от археологически находки, долабрата се вижда в изкуството. Наред с битки, композициите по Колоната на Траян в Рим включват сцени на поход, работа в лагера, строителство и пренасяне на оборудване. Това прави паметника особено важен източник за облика на римската армия от началото на II в. сл. Хр. Там често виждаме долабри, което е много ценно, защото показва не само инструмента, но начина, по който мъжете работят с него.
Но тези дни на Перперикон бе открито и истинското оръжие на легионерите. Става дума за добре запазен връх на копие от типа “хаста”. Това оръжие е използвано още от първите римски легионери, а войниците, които го носели наричали “хастати”. В по-късните републикански времена хастатите били превъоръжени с копия от типа “пилум” и мечове “гладиус”, докато копието “хаста” било запазена за триариите - най-опитните войници в римската армия, съставяли третата и последна войскова линия на легиона, откъдето идва названието им.
Изоставена през Принципата, хастата е въведена отново в късноримската армия заедно с дългия меч “спата”.
За разлика от късите леки метателни копия от типовете “пилум”, “верутум” и “ланцея”, хастата не била хвърляна, а използвана като тежко оръжие за близък бой за забиване и промушване. Ето защо острието било масивно, закрепено на дълга около 2,4 м дръжка, обикновено направена от ясен. Това била причината в републиканската епоха хастата да е средство за последна защита при пробив на врага от опитните триарии. В късноримския период пък я използвали за възпиране на варварите, прииждащи на вълни срещу пределите на Римската империя.
Тази и други находки показват, че построената в края на III в. сл. Хр. мощна крепостна стена на Перперикон е била отбранявана от опитен и многочислен гарнизон от римски легионери. През следващите столетия тя на няколко пъти е спасявала скалния град, макар в 378 г. Перперикон да е бил превзет и опожарен от готите след разгрома на император Валент край Адрианопол.
Автор: Проф. Николай Овчаров
trud.bg
