Надя Попова е главен редактор на официалното издание на Съюза на българските писатели, вестник „Словото днес“. Носителка е на престижни национални и международни награди за поезия и есеистика и за художествени преводи на класическа и съвременна руска литература, драматургия и философия — преводи, които сами по себе си представляват прелестни творчески произведения.
В неспокойните си търсения на изгубената човечност тази чародейка на словесната живопис е създала и продължава да създава поезия, която със своята многопластовост, магнетична въздействена сила, синтезирана образност и конкретна до болка яркост на посланията заема едно от най-значимите места в историята на българската лирика.
Основният творчески принцип на Надя Попова е пресъздаване на днешната бездуховна и безнравствена действителност не само както я вижда, чува, осезава, но и предимно както я преживява. Външните факти и явления са промислени и прочувствани, станали са нейно вътрешно битие, неин духовен свят. Изострените сетива на поетесата се сливат с внезапно нахлулата мисъл и асоциация и се докосват до разрухата в родната България, пошлостите на бруталната реалност и веригите на ежедневието, проявявайки несекваща непримиримост срещу пасивността и безразличието на съвременното ни общество.
„Върви, не спирай. Няма да намериш
фонтана в парка. Някой го уби.
Стърчат като прерязани артерии
опръскани с ръждива кръв тръби.”
Неповторимият по своята индивидуалност поетичен речник на Надя Попова е винаги встрани от всякакви словесни декори, фалшиви извисености и сладникави стилизации. В него доминират приглушена във вглъбения размисъл елегична тоналност и дълбоко искрен, несравнимо експресивен лиричен почерк. Сетивното познание и преживяване в стиховете й носи увличащ и жизнено автентичен естетически смисъл, изразен с пластична изваяност, блестяща метафоричност и пулсиращ вътрешен ритъм. Например вълнуващите и вълшебно уловени мигновения в следния откъс от поемата й „Друго изречение за любовта”:
„Тя е мирис на листа от орех,
в пръстите ни стрити,
брезов катедрален свод,
огласян от щурците,
въздухът сребрист, съшит от пеперуди,
и гнездо върху комин, под който огънят се буди;
тя е скитникът, качил се без билет на влака —
да повярва сам,
че някой някъде го чака;
тя е гласен звук и главна буква,
пари гърлото ти, устните напуква;
будна кома наречи я, сън наяве —
зрящ те прави и те ослепява.”
Тревожната действителност на изтерзана България извиква у майсторската художничка на писмовността драматично емоционален потрес от заобикалящата ни следдесетоноемврийска физическа и духовна нищета, в който откриваме едновременно сурово реалистично отрицание и нестихващо съчувствие към съвременниците ни заради ограничеността на социалния им опит и лесното им изпадане в заблуди:
„Липов дъх, италиански шлагери...
Сякаш няма криза и е нямало.
А сред центъра богопомазан —
крясъци и клади от омраза.
Боже в небесата ли, в душите ли,
кой зася ни в тази почва прашна?
Колко много ангели-спасители,
а наоколо е все по-страшно.
Гроздовете на гнева са смачкани,
но къде е виното ни, братя?!
И липите прецъфтяват в здрача.
И се мятаме под сърпа на луната.”
Изумителната поетеса Надя Попова ражда своите проникновени послания с потомствена ерудиция, но и вижда света в колорит, изтръгнат от душата й. В разнопосочните и обагрено изваяни размисли на авторката ранимостта, болката, страданието като самопознание и самосъд и постоянната жажда за взаимност подхранват стройността и хармонията на нейния творчески свят и каляват духа като извори на възвишено и човеколюбиво смиреномъдрие, което няма възраст.
„Звезден дъжд обещават. Но в облаци
е небето вечерно.
Всеки ден побелявам все повече,
а отвътре е все по-черно.
...
Концерт на щурци по мрак,
далече пролайва куче.
Замина последният влак.
Каквото можа — се случи.
Вечерното зарево
в зениците ми се къпе.
Под родовото дърво
очакват ме сенки скъпи.
А хълмите околовръст
тържествено ще ме изпратят
полегна ли в тази пръст,
с концерт за щурци и вятър.”
Вдъхновеното и съкровено изповедно изкуство на Надя Попова е проникнато от озарението на мисълта и чувствата. То успява да внуши на читателя стремеж към вътрешно равновесие и едно особено усещане за душевен стоицизъм. А именно, че човек би могъл да превъзмогне себе си, за да остане и да победи.
Явор Чучков
