Никой у нас не си задава въпроса, защо все пак се случва тази абсурдна трагикомедия в парламента, между партиите, вътре в партиите, защо тежки разпри, обвинения и обиди наводняват и убиват политическите взаимодействия, вместо очакваните компромиси, нали уж политиката е изкуство на компромиса?
Коя е причината всичко да е така пошло и грозно, както от години е у нас?
Да правиш парламентарни избори през ден е шизофрения.
Ще ви кажа нещо, което всички избягват да го кажат. Ама между нас да си остане.
Повечето от нашенските политици, ако не почти всички, не са с добро психично здраве, психично болни са, имат сериозни психични разстройства - от зависимости и неврози до налудности.
Външният вид, физиономиите им, мимансът, речта и поведението им издават психопатология и акутни повреди на съзнанието, на мисловните процеси и на емоциите им.
Около 35% от депутатите би трябвало да потърсят медицинска помощ в областта на своето психично здраве, тъй като са психопати, това ясно вижда всеки по-образован човек.
Много силно се открояват и хората с хистрионно личностово разстройство, което се характеризира с ненормална емоционалност и със стремеж да се привлече вниманието и похвалите на околните към себе си.
Тези хора обикновено се изживяват като партийни лидери, без официално да са признати за такива, търсят подкрепа, злословят, организират разцепления и бунтове в своя полза и т.н.
Почти всички официални партийни лидери са или маниаци или нарцисисти, като и в двата случая са една крачка или са вътре в сериозната налудност.
В много случаи тези партийни ръководители са необразовани, даже има и смущаващо неграмотни сред тях, не знаят правоговора, както има и прости и глупави по рождение. Те са смешни.
Ако сте забелязали, пленарната зала на парламента удивително често се тресе от смях, и удивително често виждаме неуместно ухилени депутатски и министерски физиономии. Това е от генеалогична простотия.
Сред политиците има и такива, които от 32 години са депутати, без никакъв ментален напредък. Те всъщност са деградирали личности, има и с хора с очевидна тежка деменция.
Най-лошото е, че можем да установим социална (политическа) шизофрения, върху която ще се спра по-подробно, тъй като тя стои в основата на всичко абсурдно, което се случва във властта и в политиката у нас.
Особено опасно е когато шизофренията влезе в политическата сфера (само между нас да си остане, тя не е излизала оттам), когато заемащ най-висока политическа позиция болен предостави на шизофренната си мисловна продукция и на шизофренните си и хистероидни преживявания своята практическа дейност, допусне тя да бъде ръководена от шизофренно и параноялно (често двете психични страдания са свързани, "параноялна шизофрения" е доста обичайна диагноза) мислене.
Създава се ситуация, при която, както знаем от историята възникват обществени бедствия, мор, глад, бунтове, граждански войни, терор, насилие.
За съжаление нашата политическа класа, особено при нашенските големци по върховете, далеч не е имунизирана срещу политическа лудост, която ни въвлече и ще продължи да ни въвлича в спирала от неописуеми обществени страдания, включително и абсурдна война с близки нам страни и народи.
Шизофренията е царицата на психичните страдания.
Заедно с параноята тя образува основната двойка налудности, които по принцип се отличават от почти всички останали психични болести и проблеми.
Човекът с определена налудност не ѝ се противопоставя, а, напротив, така да се каже, се бори за нея.
Докато, например, обхванатият от даже най-силно изразена мания (или фобия) разбира донякъде своето състояние и се мъчи по някакъв начин, успешно или безуспешно, да му се противопостави, да го надмогне.
Страданието се придружава от халюцинации, бълнувания, претенции за изключителност, склонност към лъжи и глупави рисковани постъпки, и социална самоизолация.
Самият термин „шизофрения” в превод от латински означава разкъсана, разцепена душа. Има се предвид особеното неподредено, разцепено, мислене на болния, водещо го към деградация и разпад на личността.
Протичането на това най-сериозно психично страдание е драматично, а перспективите за лечение на практика са твърде нищожни.
Шизофренията по принцип поразява 1% от населението. Значи всеки стотен човек. Така е прието да се счита по целия свят.
Съществуват доказателства, че разпространението ѝ почти не се влияе от национални особености.
Но се влияе от наследствени фактори, зависи от генофонда. За това способства и фактът, че много от пълноценното население, главно здрави и образовани млади хора, през последните няколко десетилетия напуснаха завинаги България.
Така че според мен страдащите от шизофрения у нас са повече. 1,6%, или около 110 000 души.
Аргумент за това по-голямо число е и доста повечето самоубийства (1 600 годишно) и опити за самоубийства (около 6-7 000 годишно) у нас в сравнение със средните европейски параметри.
Мисля, че съществува тенденция за увеличаване на разпространението на шизофренията.
Тази тенденция е свързана с известната хипотеза за спускане надолу (downward drift), според която по-много шизофреници има в по-ниските социални слоеве, в ъндърграунда.
А той в нашето отечество, както знаем, е огромен.
В парламента този процент на шизофрения е значително по-висок, няма да обяснявам защо. Според мен е около 4-5%, значи около 10-12 души, знаете ги кои са.
Счита се, че етиологията (причиняването) на болеста, както и нейното протичане (патогенеза) са неизвестни.
Но все пак съществуват доказателства, че равнището на стреса в обществото е значим фактор.
Има виждания, които свързват шизофренията и с недостатъци в обучението и възпитанието в детството, особено в ранното детство.
Можем да считаме, че един човек е болен от шизофрения, ако в продължение на един месец се наблюдават най-малко два от следните пет симптома:
1.) налудност;
2.) халюцинации,
3.) налудни идеи и проекти;
4.) дезорганизирана реч;
5.) дезорганизирано и чудновато поведение и др.
От обществена гледна точка по-значими у нас са така наречените шизоидни и шизотипни разстройства на личноста, чийто сегашен доста по-голям социален обхват и нарастване би трябвало твърде много да разтревожат цялата система на здравеопазването, цялото винаги безхаберно правителство, цялото общество.
Независимо от това, че за разлика от шизофрениците, хората с тези психични разстройства, особено при по-леките шизоидни проблеми, могат да бъдат социално активни и даже да имат относително успешна житейска и професионална реализация.
Можем да обобщим, че от въпросните 20 процента българи с психични проблеми, официално признати от здравната ни система, повече от половината от тях (около 12%) имат диагноза в чиито корен стои понятието „шизо”.
Струва ми се, че имаме пълно основание да приемем този термин и като основна характеристика на политиката, на самото българско общество, на уредбата му, на функционирането му, и, уви, на перспективите му.
Шизофренията наистина е опасна!
акад. Петър Иванов
