Поводът за настоящия призив е предизвикан от един господин, станал депутат по съвместителство. Вярно, фамилията му започва с „б“, но това е поредната гербаджийска пешка, която не може да каже нещо, без да го е съгласувала с главната буква „Б“.
Затова аз се обръщам към главна буква „Б“.
Уважаеми господин Б.,
Пиша този текст не само заради себе си и приятелите на киното, но и заради паметта на много доказали се творци в областта на киното, които страдаха, когато едни нефелни хора закриха кината и ги превърнаха в игрални зали и магазини за ширпотреба или когато продадоха българския Киноцентър на американците, дано им приседнат комисионите, или когато осъзнаха, че съдбата на българското кино е предрешена и му е отредено място със затихващи функции. Тези хора обичаха киното, то беше тяхна съдба – Христо Ганев, Бинка Желязкова, Ирина Акташева и Христо Писков, Рангел Вълчанов, Димо Коларов, Христо Христов, Атанас Тасев, Въло Радев, Никола Корабов, Иван Андонов, Людмил Кирков, Едуард Захариев и още много даровити и достойни личности…
Свидетел съм и мога да Ви разказвам с дни какво и как, и най-вече благодарение на кого се случиха всички неблагополучия. Започна се с хората. Всички работещи в Студия за игрални филми „Бояна“, над 2000 души, първи бяха изхвърлени на улицата да оцеляват кой както може – хора със специфични професии и знания, които трудно можеха да си намерят работа. Някои станаха амбулантни търговци или продавачи на гевреци, а на други им беше отредено позорно място в току зараждащите се частни телевизии. Веднъж видях в центъра на София талантливия български оператор Атанас Тасев да тепа с камерата си подир някаква госпожица, едва прохождаща репортерка. Тя високомерно и наперено му даваше през рамо невежите си указания! Сърцето ми се обърна. Откъде можех да знам, че подобни жалки картинки ще станат ежедневие!
Ето че дойде ред и на държавната субсидия за кино – чрез поправки в Закона за киното една част от субсидията да се пренасочи към чуждите продукции, оказали ни височайша чест да снимат в България, а друга към „изнемогващите“ частни телевизионни мастодонти – да спонсорира техните сериали и шоупрограми, които били като въздуха и водата за българския народ, но някои са добри и за изглаждане на мозъчни гънки. Вашата закачка към българите: „Вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме“, вече е почти реалност.
През 90-те години на миналия век започнаха първите дебати за Закона за киното. Поради липсата на преводач, който да владее терминологията, се наложи да преведа германския закон за киното, та инициаторите да стъпят върху опита за държавна протекция на германското кино. Германците акуратно и детайлно бяха разработили своя закон със съзнанието, че киното е не само индустрия, но и изкуство с важна роля в съхраняването на националния дух, култура и самобитност на германския народ, което не би могло да изпълни тази мисия без подкрепата на държавата.
За съжаление, нашите любители-законотворци взеха да се упражняват върху българския закон за киното с години. Все нещо не им достигаше, все търсеха други чужди закони за модел, все го работеха, все някому не беше угоден, все някой се заиграваше и заради комисиони, хонорари, постове, сметки и обещания законът тръгна едва след петнайсетина години. И по българска традиция започнаха поправките, та да се стигне до днес, след близо 30 години умуване, да се приема закон, с който ще бъде окончателно опропастено киното. Няма да влизам в спор кое да предпочетем: киното или телевизията, защото това е разговор за лаици.
Когато Вие, г-н Б., сте били невръстно дете, а най-големите радетели на въпросните промени не са били родени, едни ентусиасти като Георги Стоянов – Бигор, Александър Александров, Тони Андрейков – да ми простят пропуснатите, обикаляха страната и чрез филмите на Роселини, Фелини, Бергман, Бунюел, Антониони, Рене Клер, Реноар, Годар, Трюфо и други световни режисьори просвещаваха младежите, че киното е изкуство, а не движещи се картинки за запълване на времето, че киното има свой език и за да го разбереш и обикнеш е нужно образование и възпитание. Тези филми отвориха очите на мнозина. Тези мисионери на киното имат голям принос в духовното израстване на много поколения. Те заслужават да бъдат обявени за истински будители.
Казвам Ви го аз, една от тези, които на 16 години с вълнение чакаха срещите и след лекцията и прожекцията до среднощ мереха улиците на Бургас, възбудени от видяното и чутото – това преживяване беше равносилно на културен шок, каквото поколението на Вашите депутати-актьори Евгени Будинов и Тома Биков, мой съгражданин
, едва ли са имали. И аз им съчувствам. Но те сигурно ще гласуват лобисткия закон за киното в полза на телевизиите и чуждите продукции, защото става дума за пари и то за много пари, заради които националните интереси, особено духовните, се пожертват.
И ако Вие, господин Борисов, действително милеете за този народ и съзнавате отговорността си не само за неговото физическо, но и духовно съхранение и израстване, не може да не знаете, че това не се постига с телевизионни ГМО-та и шоупрограми, а с истинска духовна храна и култура. Вкусът се възпитава. Може и да имаш очи, но да не виждаш, може да имаш уши, но да не чуваш, можеш дори да си мислиш, че имаш душа, но да си бездушен. А за всичко това е нужно разбиране и специална грижа.
Дано чуете този мой призив и убедите подчинените си съгласни букви от ГЕРБ да не гласуват Закона за киното, защото това е един лобистки закон, чрез който киноизкуството в България ще се превърне в спомен.
А ако моите аргументи не са Ви достатъчни, вслушайте се във Федерико Фелини: „Защо комерческото кино има такъв голям успех? Защото не тревожи зрителите. Те излизат от залата със същото незнание и със същото фалшиво спокойствие, с което са влезли в нея. Хората, които обичат такъв род изкуство, не искат да се тревожат, не искат да бъдат отговорни, не искат да се пробуждат“.
На такъв народ ли искате да бъдете водач?
Малина Петрова завършва кинорежисура през 1978 г. Първите ѝ филми са игрални – „Пътешествие“ (1980, съвместен дебют с Искра Йосифова) и „Синът на Мария“ (1983), след което прави ярки документални творби като „Тетевенска 24“ (1984), „Виновни няма“ и „Пантеонът“ (1986/1987), „Фермата“ (1988), „Сърцето умира последно“ (1991), „Раздвоено сърце“ (1993), „Приключено по давност“ (2009), „Децата на Мария Магдалена“ (2000), „Заличаване“ (2012), „Кристалът на душата“ (2016) и др.
Текстът е публикуван в блога на Малина Петрова.
