Учебната година е време за уроци и изпити. Задължаваме децата да научат неща, с които не им се занимава... Голяма част ще бъдат напълно ненужни в живота им... И все пак ги насилваме, защото трябва. Защото винаги е било така. И празнуваме началото... Ние...
Ние, които не приемаме същото от Бога. Нито задължителното Му познание, нито уроците Му, нито изпитите Му, нито поправителните, нито срама от родителите ни. Не, не, ние си пишем измислени извинителни бележки, подправяме оценките си и ги подпечатваме с горещия картоф на егоизма (който никой не може да задържи задълго в ръце). Ние, незачитащите Евангелието и отците, тикаме децата си към книгите. Ние, непослушните, които говорим зад гърба на Учителя, ги учим на послушание. Ние, пишман реформаторите, които сме готови да прекроим цялата света Църква, за да благоугодим на силните на деня, ги учим на честност. Ние, които променяме знанията си (дори самите догматите) според делничните моди, ги учим що е истина. Защото те са малки!!! И няма да разберат, че животът всъщност е лицемерие. Все още няма въведен СИП Двуличие. Жалко е, имаме толкова много специалисти.
За децата няма искам-неискам. Когато пораснат и завършат, ще могат да са свободни. А свободата, която излъчваме е да не искаш да се покоряваш на Бога. Никой не го казва така, но всеки чува това поучение.
На 15 септември видях сълзи в очите на родители по време на тържеството... Хубаво е да плачем. Децата все още не са като нас. И докато са малки, има надежда да не станат... Има надежда да научат онова, което ще им трябва наистина: че животът е даден за вечна любов и постоянство в нея. И нищо по-малко от това не си струва.
