Спорът е за историческата памет, за културното наследство и за мястото на България в европейската цивилизация
Вече няколко дни у нас се обсъжда как една или повече държави членки на ЕС и еврозоната са възразили срещу българския проект за евромонета с надпис „Българска азбука“. Всъщност никой не ни е виновен. Проблемът е, че десетилетия наред самите ние не успяхме ясно да формулираме и последователно да отстояваме своята позиция за произхода и историческата роля на българската писменост.
Дълги години безкритично възприемахме наложените през различни периоди тези за „славянската писменост“, говорехме основно за „славянска култура“, а едва през последните години започнахме по-уверено да използваме понятия като „българска азбука“ и „българска книжовна традиция“, но пак в съчетание със „славянски“. В същото време и днес по национални медии продължават да се повтарят твърдения за „липса на документи“ и за „легенди“, сякаш въпросът за произхода на кирилицата е напълно неизяснен.
След като самите ние нямаме достатъчно ясна и последователна позиция, защо се учудваме, че други държави оспорват нашите опити да защитим нещо, което исторически е свързано именно с България?
Кога всъщност се появява името „кирилица“?
Справката в средновековните източници показва, че най-ранното известно свидетелство е от 1047 г., когато преписвачът Упир Лихий използва формата „коуриловица“ (куриловица), която се приема за ранна форма на названието „кириловица“. Това е най-старото известно название, родствено на днешното „кирилица“.
Любопитното е, че според редица изследователи това название първоначално се е отнасяло до азбуката, създадена от Константин-Кирил Философ, т. е. до глаголицата, а не до азбуката, която днес наричаме кирилица.
При преглед на старобългарските текстове от времето на княз Борис-Михаил, цар Симеон, св. Климент Охридски, св. Наум, Черноризец Храбър и Йоан Екзарх никъде не е засвидетелствано названието „кирилица“.
Като научен термин „кирилица“ се утвърждава едва през XIX век в славистиката.
В същото време разполагаме с по-ранна употреба на названия, свързващи писмеността пряко с България.
Показателен е примерът с Константин Костенечки (Константин Философ) от началото на XV век. В неговото „Сказание за буквите“ се среща изразът „блъгарскы писмена“ („български писмена“).
Не по-малко показателно е и известното сведение от руския летописец Нестор от началото на XII век, според което Константин-Кирил Философ „се върнал назад и отишъл да учи на български език“. (Втората снимка съдържа именно копие от този текст).
По-късно, в руската книжовна традиция от XV-XVI век, формирана под силното влияние на среднобългарската писменост и книжовните реформи на патриарх Евтимий, се срещат и формулировки като „болгарские письмена“ и „болгарская грамота“.
С тези понятия се обозначава именно писмеността, която днес наричаме кирилица и която е възприемана като дошла от България.
В тази очевидно глобална битка за историческата памет трябва да припомняме и още един безспорен факт. Най-старите известни паметници на кирилицата са концентрирани именно в североизточните земи на Първото българско царство. Сред тях са надписите от Преслав и района на Преславската книжовна школа (края на IX - началото на X век), надписите от манастирския комплекс при Мурфатлар в Северна Добруджа (края на IX - X век), надписите от Равна край Провадия (края на IX - началото на X век), ктиторският надпис от Крепча (921 г.), надписът от с. Избул край Плиска (931 г.) и редица други ранни кирилски паметници от Плиска и Преслав.
Показателно е, че всички тези най-ранни свидетелства са локализирани в културното пространство на Първото българско царство.
Следователно, дори някой да продължава да разглежда средновековните сведения за българския произход на кирилицата като „легенди“, археологическите и епиграфските данни говорят сами за себе си. По чисто териториален и хронологичен признак най-ранните паметници на тази азбука са свързани именно с България и следователно няма сериозан аргумент тази писменост да не бъде наричана българска.
Затова спорът далеч не е само за един надпис върху евромонета. Той е спор за историческата памет, за културното наследство и за мястото на България в европейската цивилизация.
Време е да осъзнаем собствената си просветителска мисия в миналото и да намерим сили и средства да отстояваме тази историческа истина и днес.
Ако не го направим, други ще продължат да пишат историята вместо нас, а ние ще продължим да се чудим защо нашите аргументи не се чуват и защо приносът на България към европейската култура остава недостатъчно познат извън нашите граници.
Автор: Проф. д.н. Спас Ташев, ИИНЧ при БАН/ЮЗУ
trud.bg
