Валерия Велева: Лили Иванова - от гримьорната до сцената. Беше сънувала сълза...

Говорим си за Едит Пиаф, за любовта, за публиката и музиката.

С Лили Иванова.
В гримьорната на Стефан Данаилов.
Два часа преди концерта ѝ в Народния театър.
Лили е притихнала и земна. Свита в стола, изящните ѝ ръце са прибрани в скута. Гласът е миньорен, но усещам, че струните на душата и са опънати като лък. Тя е в състояние като пред взрив...
Пред нея е разтворено малко куфарче с гримове, чашка пълна с бадеми и малко бурканче с мед.
Отпива глътка от меда. "Не съм яла нищо. За концерта трябва да съм гладна, медът ще ми даде енергия", продумва и продължава: "Трябва да си свърша работата".

И виждаш един мит, който казва: Това съм аз, като всички останали хора.

В същото време с кожата си усещаш онова необикновено в нея, което самата тя сякаш не разбира - че излъчва магията на жена, която владее всичко около себеси и го подчинява на единствената си цел - да завладее публиката. Безкомпромисно! Музиканти, екип, организация - всички дишат с нейния ритъм.

Миналата година реши, че трябва да излезе на най-бляскавата сцена у нас и го направи - изправи на крака Народния театър; тази година пожела отново пак на същата магическа сцена да разбере до колко ѝ е вярна публиката. Това е непрекъснато съревнование сама със себе си - хем убийствено като темп, хем зареждащо като ритъм, изпълва целия ѝ живот.

Толкова бляскави концерти, толкова влудяващи срещи със зрителите, а тя до последния миг се притеснява дали всичко ще е така, както го е замислила, дали залата ще е "нейна". Един неспирен, изгарящ вътрешен стремеж на целунатия от Бога артист да направи от сцената олтар и да вкара публиката в него. Лили владее до съвършенство тази магия... Сякаш Господ я е пратил с мисия на земята и тя я изпълнява по безупречен начин...

Разговорът ни постепенно забавя темп. Усещам, че сценичната треска я обзема и я оставям. Знам, че в миговете преди да се появи на сцената трябва да е сама, да се концентрира, да събере като в лъч онази невероятна емоционална енергия, която ще плисне върху зрителите в залата.

На закачалката в гримьорната са няколко тоалета: черно сако, бяло сако, черен клин, черна пола с воали, бяла копринена блуза, черно боди - в последния миг, с вродения си безпощаден усет към изящното, тя ще посегне към онази дреха, която най-добре ще пасне на емоционалното й състояние. Излизам от гримьорната.

Преди и след концерт актьарът винаги е сам...

А в това време пред Народния театър се е извила опашка от почитатели, които в следващите два часа ще забравят за света извън залата.

...

Лили Иванова излиза с черен клин и бяло сако - изваяни опънати крака, качени на висок ток - една изящна нежна статуетка, чието появяване изправя цялата зала на крака.

Президент, премиер, политици, артисти, певци - всички са едно.

И започват да се редуват песни, аплодисменти, овации - взрив от отприщена позитивна енергия на най-върховното човешко чувство - любовта.

А Лили е в стихията си. Във върхова форма е, цялото ѝ тяло излъчва енергия, гласът, ѝ мощен и нежен, проехтя космически в залата, присъствието ѝ те кара да свалиш всички прегради и да ѝ се предадеш, подчиняваш се на нейното Божие въздействие.

Лили е влязла в душата ти и предизвиква емоционални трусове, от които настръхваш.

Миро от "Каризма" на първия ред танцува неспирно, до него Графа бурно ръкопляска, Братя Аргирови са в ритъма ѝ, всеки зрител в залата, независимо от възрастта, по свой начин изразява емоцията си.

Елитът на нацията е на крака пред нея.

И в този миг се сещам за разговора ни в гримьорната и за думите на Едит Пиаф, която казва: "Аз не пея за всички - аз пея за всеки". Лили също пее за всички, но ти усещаш, че пее за твоята любов и твоята душа, за твоите рани и болки. Всяка нейна фраза се забива в съзнанието ти.

"Ненужен спомен почука на вратата... Сега е късно, затова назад не гледам. Живея тук, сега“. Текстът е на Александър Петров по музика на Ангел Дюлгеров - не случайно точно с тази песен Лили започна концерта. Живея тук, сега!  Нейното кредо! Поднася го по такъв невероятен начин, че публиката е като замаяна още от първата песен.

Това е нейния "трик" - да усети реакцията на зрителите още в началото, да грабне душите им и повече нищо не може да я спре в свещенодействието на сцената. Поредният триумф е с нея.

Назад са останали репетициите, съмненията, търсенията, безсънните нощи, неспокойните дни - тя отново предизвиква фурор. И се оглежда в резултата от поредното си музикално завоевание. Всъщност само това има значение за нея - реакцията на публиката. Тя е нейният живот.

Лили посрещаше аплаузите със смирението на артиста, който приема публиката за единствен съдник. Наблюдавала съм я мното пъти. Тя никога докрай не се зарадва на триумфа. Никога не се прехласна по успеха. И в най-бурните овации тя сякаш очаква някой от някой тъмен ъгъл да ѝ изпрати отровна стрела. Животът ѝ, минал през възторзи и предателства, люшкал се между любов и омраза, я е научил никога да не се отпуска, никога да не се опиянява, защото... днешният концерт вече е минало. Важен е утрешният. Убийствена философия!  Да останеш на върха шест десетилетия, е непрекъсната битка, която само избрани могат непрекъснато да печелят.

А ако искаме да разберем какво е в душата й - тя е в песните. Отскоро включи в програмата си "Нарисувай ми, художнико, сълза" по текст на Надежда Захариева.
"От душата ми вземи боите!
Надълбоко с четките бръкни,
не оставяй скрито и покрито.
И изтръгне ли сълзата - зов
даже от душите вледенени
стон от болка или от любов,
знай, че ти си нарисувал мене."

Беше сънувала картина със сълза...

Лили ще изпее сълзите си, но никога няма да говори за тях.

Тя ще влиза в душата на всеки, който я слуша, но никого няма да допусне в своята душа.

Тази вечер в Народния театър ще се помни дълго. Един ще отчитат поредния триумф на Лили Иванова, други ще разказват за магията ѝ, трети ще се удивляват на неземната ѝ енергия, четвърти ще са в плен на невероятния ѝ глас, за който няма възраст и години, а тя... тя си тръгна пак притихнала. Поела обичта на толкова много хора, раздала се напълно, "свършила си работата" - щастлива е от признанието... но след два дни това ще остане в историята ѝ. Защото в тишината на безсънната нощ тя вече мисли за следващия концерт, за следващия взрив, който трябва да предизвика.

Този неспирен възход напред и нагоре всъщност е най-великото нещо, което Лили Иванова постига и с което се е превърнала в национален кумир, в идол и пример за подражание и за следване.
А това е много повече от всяка изпята песен и от всички концерти, взети заедно.

https://epicenter.bg/