Фокус: Г-жо Дърева, четирима президенти отиват в родното село на първия демократично избран държавен глава на България д-р Желю Желев, за да поставят негова паметна плоча. Какво е посланието на този акт към българите?
Велислава Дърева: Преди всичко това е цивилизован, интелигентен жест, макар и скромен, е знак на уважение към д-р Желев, към неговия принос за демократичното развитие на България. Чудесно е, че идеята принадлежи на президента Румен Радев. Тази негова благородна инициатива може да бъде и знак за национално единение. Д-р Желев заслужава много повече от една паметна плоча. Той е създателят на българското дисидентско движение, макар че българските дисиденти никога не сме се наричали така. Наричахме себе си неформали.
Фокус: Един държавен глава трябва да обединява нацията. Показателен ли е за личността на д-р Желю Желев фактът, че дори и след смъртта си той събира четирима президенти, издигнати от различни политически сили на едно място?
Велислава Дърева: Да, разбира се. Това е много важно, стига някой да не го възприеме формално. Аз никога няма да забравя натиска, на който беше подложен д-р Желев особено след така наречените „Боянски ливади“. Никога няма да забравя и не бива да бъде забравено цялото това цинично и вулгарно поведение на тогавашния Съюз на демократичните сили, който, както знаем политически се спомина скоропостижно. Никога няма да забравя как тогава сини агитки горяха книгата на д-р Желев „Фашизмът“ под прозорците на президентството и крещяха: „Да ти умре и другото дете“. Спомняте си, тъкмо беше починала неговата малка дъщеря. Това не може да бъде простено. За мен беше изключително неприятна гледка, когато на поклонението на д-р Желев видях точно хората, които тогава крещяха под неговите прозорци. Грозна работа. Сякаш идваха да се покаят на неговия саркофаг. Те, разбира се, никога няма да се покаят. Това са само привидности, лицемерия. Книгата „Фашизмът“ до 10 ноември беше забранена, но не беше изгорена. След 10 ноември СДС, който д-р Желев създаде, гореше неговата книга. Това са позорни моменти в българската история. Д-р Желев винаги е бил човек с характер. Човек, който изглежда много мек, но е човек решителен и смел. Едновременно с това е един изключително добър човек. Много рядко се срещат добри хора.
Фокус: Д-р Желев разпространява по системата „самиздат“ дисертационен труд срещу марксистко-ленинската теория, пише и книгата „Фашизмът“. Доколко тези му действия са решаващи за това той да се превърне в носител на промяна?
Велислава Дърева: Този дисертационен труд, за който вие говорите, е „Релационна теория за личността“. Д-р Желев успя да защити своя докторат. Това беше голям пробив преди 10 ноември. Честно казано ние, неговите приятели, даже не можехме да повярваме, че е възможно, но ето, че стана. Разбира се, книгата „Фашизмът“ има също много важно значение, защото сама по себе си тя е познавателна. Тя носи познание за читателите, особено за тези, които не познават в дълбочина нацизма конкретно и тоталитарните режими. Тази книга изигра много важна роля. Д-р Желев освен всичко останало, се стремеше към просвещение. Това е изключително важно за един учен и за един политик.
Фокус: Показателен е разговорът на д-р Желю Желев с Андрей Луканов в Партийния дом в началото на демокрацията, където той казва, че за да има демокрация, трябва да има и опозиция. От днешна гледна точка как оценявате разбиранията на д-р Желев за демокрацията и защо след време той казва за прехода: „Каква я мислехме, а тя каква стана?“
Велислава Дърева: Естествено, за да има демокрация, трябва да има и опозиция. Иначе ще има авторитарен режим. Това е напълно нормално. Държа да кажа, че когато през декември 1989 г. опозицията беше на площада пред Народното събрание, във въздуха витаеше опасността протестът да се окървави. Това беше протестът срещу чл. 1 на Конституцията. Тогава от една страна беше опозицията, ръководена от д-р Желев, от другата – реформаторите в БКП. Нито едните, нито другите си позволиха да провокират насилие. Точно обратното - направиха всичко възможно да не се случи, защото в българската история капне ли една капка кръв, после текат реки от кръв. Това беше може би най-рисковият момент, който застрашаваше мирния преход в България. Тогава, пък и досега има хора, които продължават да страдат и да се тюхкат каква революция била тази, за която не се била проляла кръв. Те говорят така, защото предпочитат да бъде пролята нечия чужда кръв. Не си дават сметка какво означава това. Този студен декемврийски ден беше изключително важен в българската история. Тогава нито управляващите, нито опозицията не си позволиха дори да помислят за някакво насилие. Беше достатъчно д-р Желев да каже: „Щурмувайте парламента“ и той щеше да бъде щурмуван. Беше напълно достатъчно Петър Младенов да каже наистина, защото никога не е произнасял тази реплика: „Да дойдат танковете“, и те щяха да дойдат. Не се случи нито едното, нито другото. Наистина трябва да свалим шапка на тези хора, които спасиха достойнството на България като държава и спасиха живота на много хора. Можеше да стане страшно. Бяхме на косъм, което много хора са забравили или въобще не го знаят, или не го оценяват, или го подценяват. Това са неща, които трябва да се знаят. За репликата „Каква я мислехме, каква стана“, мисля, че всеки човек, всички, които са участвали в една революционна промяна на обществото, в крайна сметка винаги стигат до тази реплика. Винаги очакваният са едни, а резултатите са точно обратни и разочарованията са неизбежни. Защо настъпва разочарованието? Хората разбират и си дават сметка, че този преход, който сякаш продължава към нищото, донесе загуба на национален суверенитет. Пълен погром на индустрия, енергетика, селско стопанство, национална сигурност, армия, образование, наука, здравеопазване, култура, духовност. Всичко това се случи за тези 30 години. Тук е големият въпрос – защо? В репликата „Каква я мислехме, а тя каква стана?“ има един интересен момент. Забележете фразата: „Каква я мислихме“, т.е.: „Ние мислихме едни хубави работи“, а „Каква стана тя?“. Някак си от само себе си е станало нещо, от някъде другаде, т.е. „Ние не носим отговорност за това“. Това е много характерна реплика, тя е типично българска. Истината е, че България изгуби себе си. При д-р Желев има и лично разочарование, угнетение заради провала на СДС, но главно - заради похабените надежди на нацията.
Фокус: Желю Желев е основател на СДС, но е и първият, който критикува дясното правителство на Филип Димитров. Пресконференцията в Бояна, дадена на 30 август 1992 г. от президента Желев се счита за основната причина, довела до падането на първото правителство на СДС. Можеше ли да се стигне до друг развой на събитията, ако ръководството на партията беше реагирало по различен начин?
Велислава Дърева: Тогава д-р Желев постъпи както винаги – решително. Правителството на Филип Димитров водеше страната към пропаст. Президентът не можеше да постъпи по друг начин. Ако не беше дал тази пресконференция, правителството на Филип Димитров рано пак щеше да си отиде преждевременно и позорно. Д-р Желев имаше един девиз, който всъщност е девизът на Жана д`Арк и гласи: „Кой, ако не аз? И кога, ако не сега?“. Така може да мисли и да постъпва само човек, който разбира своята отговорност. Последваха срамните сцени под прозорците на президентството. По-късно, когато трябваше да се проведат поредните президентски избори и д-р Желев отново щеше да се кандидатира, беше направен вътрешнопартиен избор в СДС кой да бъде кандидатът на партията. Освен, че преди това бяха горили книгата му и бяха крещяли „Да ти умре и другото дете“, следващото, което се случи, беше инсценирането на този предварителен избор. Неговата кандидатура беше обречена. СДС и хора, на които той вярваше, го предадоха и продадоха. Това беше отмъщението на СДС и на куп жалки персонажи. Изключително недалновидно действие от тяхна страна. Срамно, позорно отмъщение. Политиката е отмъстителна. Казват, че политиката била мръсна работа. Тя може да бъде мръсна или чиста в зависимост от това кой как се отнася към нея. Когато си с мръсни ръце, тя ще е мръсна, иначе е чиста и отговорна работа за доброто на всички. Д-р Желев се стремеше винаги да направи точно това – за доброто на всички. Дали успяваше винаги? Отговорът е не. Нито един политик не успява винаги във всичките си действия. Това е неизбежно.
Фокус: След края на президентството си д-р Желю Желев създава партия Либерална алтернатива. Имаше ли път д-р Желев обратно в СДС и смятате ли за редно един държавен глава след своя мандат да се занимава с партийно строителство?
Велислава Дърева: Категорично не смятам, че след края на своя мандат един държавен глава трябва да се занимава с партийно строителство. Ни най-малко! Не му е работа. Д-р Желев направи една чудесна фондация, основа президентската библиотека. В нея бяха издадени поредица от книги, само от документи, свързани с неформалното движение в България и сблъсъка с Държавна сигурност. Книгите са изключително интересно четиво за всеки, който има склонност към историята и цени документа. Това са заседанията на Кръглата маса, това е войната срещу неформалите, която може да бъде проследена в стенограмите на Политбюро и Секретариата на БКП. Казвам тези неща, тъй като аз съм съставител на някои от тези томове и автор на предговори. Тези книги се разпространяват безплатно. Д-р Желев и никой от нас не е взел една стотинка. Това е изключително ценен труд и е важно тези книги да ги има във всяка една библиотека, особено в академичните. Вместо да се занимава с партийно строителство, д-р Желев се зае с далеч по-важни и по-съществени неща. Това подобава на един президент. И никакво партийно строителство!
Фокус: Благодарение на д-р Желю Желев страната ни първа признава Македония. Какъв е бил рискът, ако България беше изчакала и какъв характер трябва да имаш, за да изпревариш Европа с позиция?
Велислава Дърева: Въпросът не е да бъде изпреварвана Европа или не. За благодарност крайните македонисти се развилняха и взеха да безчинстват в българската история, да си я присвояват и подменят. А България винаги се е отнасяла към Македония търпеливо, защото говорим за братски народ. Тогавашната позиция на д-р Желев беше потвърдена от договора, сключен наскоро между Република Македония и Република България. Не знам той дали е виждал нещата в такава перспектива. След договора, надявам се, че ще бъдат озаптени крайните настроения в Македония. Защото вредят и на двете страни.
Фокус: В края на нашия разговор - какви са личните Ви впечатления от д-р Желю Желев и какво според Вас трябва да знаят младите хора за него?
Велислава Дърева: Ние с д-р Желев сме приятели. Това е един от малкото добри хора, които се срещат. Аз още бях студентка, когато прочетох на някакви части „Фашизмът“, на машинопис. С д-р Желев бяхме заедно в Русенския комитет и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Никога не сме си развалили приятелството, независимо, че аз имам леви възгледи и убеждения и съм член на БСП. Искам да кажа на по-младите хора – едно приятелство е истинско, ако то не се влияе от политически катаклизми, от това, че имате различни политически възгледи, че членувате в различни политически формации. Ако едно приятелство се повлияе от това, значи то не е истинско. Нашето приятелство оцеля, което беше удивително за много хора. Мнозина се опитаха да го развалят, но не им се получи. Години наред живях в дома на д-р Желев на едно диванче, преди 10 ноември това беше моето убежище и спасение. И двамата бяхме уволнени от всякъде, и в този дом живеехме Желю, Марушка, нейната майка, двете деца, моя милост и един свръхинтелигентен и нахален котарак, наречен Кушо. Събирахме си стотинките по джобовете, за да си купим вестници. Децата рисуваха по стените...Желю не можеше да остави човек на улицата - още повече пък приятел. Този дом беше особен. Малцина от тези, които после се писаха дисиденти и герои, не смееха преди 10 ноември да произнесат името на д-р Желев. Да не говорим, че не им минаваше през ум да прекрачат прага на неговия дом. Свидетел съм, когато са идвали да правят обиски в дома на д-р Желев в присъствието на двете му деца. Грозни сцени. А Марушка, с нейното чувство за хумор, вика: „Проверете и в тенджерата! Дано намерите нещо, че аз нищо не намирам!”... През цялото време се опитвам да говоря официално, но за мен той е Желю. Той никога не се е притеснявал от критика. Напротив, винаги е търсил различната позиция, различното мнение. Да речем аз нещо го критикувам във вестник „Дума“ и той ми казва: „Щом ти ме критикуваш, значи работата е сериозна“. Никога не се е обиждал, не се е сърдил. Винаги по време на нашите срещи е искал да му кажа какво не ми харесва. Това е много ценно качество за един политик. Той трябва изключително да се притеснява, ако няма насреща си критично мнение, ако няма опозиция, ако тържествува при смазването й. Има едни такива политици, на които им харесва това, които не желаят да чуят друга позиция. Още по-малко могат да я изтърпят. В това отношение д-р Желев се отличава от много други политици. Защото е държавник. Държавниците не се гневят, когато някой ги критикува. Напротив, те винаги се радват да чуят другата позиция. Това е едно от най-характерните качества на Желю Желев. Между другото неговият най-голям критик беше съпругата му Мария Желева или Марушка. Един изключително интересен, достоен, почтен човек. Той си имаше най-големият критик вкъщи. Да не говорим, че дисидентът в него винаги си остана дисидент. Чувството му за самокритичност беше много силно. Както виждате, много критици се събрахме... Самолюбието, егоцентризмът, нарцисизмът, убеждението, че си прав винаги, безпогрешен - това никога няма да откриете в д-р Желев. Няма как да се случи. Никога не се е мислил за най-великия, за единствено правия. Не, никога не е мислил така за себе си. Винаги се е отнасял с една здравословна самоирония към факта, че е президент. Казваше: „Президентът е като цар, ама с мандат“. Запази своето чувство за критичност към самия себе си. Това е много рядко явление в българската политика и въобще в политиката. Човек лесно се опиянява, когато застане на този пост. Да си държавен глава е страшно нещо. Такава отговорност не знам как се носи. Дори не мога да си го представя. Съжалявам, че той нямаше повече време за своите философски трудове. Политиката го погълна. Сигурно сега щяхме да имаме още интересни негови книги. Нашето приятелство продължи близо 40 години. Не се случва всеки ден да имаш такива приятели. Благодарна съм на съдбата за това. Всъщност с д-р Желев ме запозна проф. Николай Генчев. Тримата бяхме неразделни. Пред Желеви вечно дежуряха някакви тайнствени коли уж цивилни, подире ни вървяха всякакви копои, ченгета. Ние обаче се смеехме, шегувахме се с тях и най-нагло отивахме да се запознаем с поредното ченге, което се мъкне подир нас. В някакъв смисъл времето до 10 ноември беше романтично. Гледахме на всички тези наши перипетии като на някакво приключение и много се забавлявахме. Разбира се, когато ти правят обиски и идват да те арестуват, не е много забавно, но пък беше много интересно.
Деница КИТАНОВА
focus-news.net
