Той е готиният Борислав, който се връща от чужбина, за да се види със старите си съученици.
Наред с щастливите емоции от дългоочакваната среща обаче, сбирката бързо излиза извън контрол, когато стари вражди, изгубени любови и неосъществените мечти се завръщат с пълна сила.
Това е част от сюжета на новият български филм "КЛАС 90", дебют за режисьора Бойко Боянов, който пише сценария заедно със своя състудент Станислав Тодоров-Роги.
За интензивния процес на работа, за сбъднатите мечти и за това как никога не е късно да започнеш отначало, актьорът Юлиан Вергов говори пред Life.bg.
Във филма "КЛАС 90" вие сте в образа на готиния Борислав, който в училище е бил мечтата на всяко момиче и душата на компанията. Какво ви провокира в този герой?
Това е една част от истината за него. Другата е малко по-нелицеприятна, но това май ще се разбере като гледаме филма. Да, бил е много готин в училище и приятел с момичетата. Всичко е било любов и щастие, но се оказва, че има и някои тъмни тайни, които изскачат именно на тази среща и точно това е интересното на филма.
Героят ви е сбъднал мечтата на много българи - да живее и да се развива в Германия, има приятелка чужденка, изиграна от актрисата Катрин Йене. Заради нея ви се е наложило да учите и немски...
Това беше и най-големият проблем, защото по време на действието, аз й превеждам, докато другите ми говорят и беше много трудно. Ако само трябваше да говоря с нея, нямаше да е проблем.
Незнайно защо всички мислят, че знам немски, а аз не знам. В "Откраднат живот" ми се наложи да говоря на немски с Митко Баненкин, в други филми също, и затова битува едно схващане, че разбирам езика, но това не е така.
Играл съм и във филм, където говоря на френски. Помня, че по време на репетицията, като си казах репликата в един диалог и французинът ми отговори, аз забакнах (б.р. употребява се най-вече, когато някой внезапно загуби дар слово). После му обясних, че не съм очаквал да ме разбере. Сега се готвя за един шведски филм, в който ще трябва да говоря на езика на племето саами, което живее в северната част на Европа.
В доста интензивен период е бил заснет "КЛАС 90" - 18 дни, като се е снимало основно вечер. Това не е ли тежък процес?
По принцип не обичам нощни снимки, защото изсмукват цялата ти енергия, тъй като през деня не винаги можеш да спиш, защото имаш други неща за вършене. Любопитното беше, че трябваше да играя една по-сериозна роля в "Гунди", но понеже бях поел ангажимент към Бойко, на екипа на "Гунди" казах, че ако съвпаднат датите, не мога да се отметна. И естествено, така стана, съвпаднаха, затова и изиграх малка роля в "Гунди".
Другото много интересно беше, че малко преди да започне филмът, се появи на бял кон режисьорът Галин Стоев и каза, че ще прави ново представление в Народния театър. Започнах да се смея и му напомних, че преди около 15-ина години той ме покани за пиеса по текст на Яна Борисова, която поставяше в "Театър 199". Тогава много се зарадвах, защото много харесвам Галин и исках да работя с него, но му отговорих, че няма да мога, защото снимам филм.
Сега пак ме покани, а аз пак снимах филм. Решихме все пак да нагласим нещата и тъй като снимките са нощни, през деня щях да ходя на репетиции. И го правих. Проблемът беше, че в това представление, "Хага", има балет, който е съставен от целия актьорски състав. Но аз се появявам с тях за малко, защото те репетираха от 9 сутринта, а аз не можех да отида по това време. Общо взето успяхме да направим и представлението, и филма, но беше малко зор.
На подобни срещи с хора, с които човек не се е виждал дълго време, често се опитва да се представи в най-добрата си светлина, която в повечето случаи не отговаря напълно на реалността. Защо според вас подхождаме с тази идея?
Не знам, може би, за да се покажем, че сме успели. По принцип в живота съм против всякакви обобщения, има хора, които мислят едно, други друго, не всички са еднакви. Аз имах такъв случай при едно от редките събирания, които сме имали като ученици. Беше дошъл класният ръководител, който попита мой съученик как е, какво прави. И той отговори, че работи в едно от министерствата. Учителят го поздрави, попита какво прави там, и той каза, че е шофьор. На което учителят отговори с "ааа".
За много хора е важно мнението на околните, как ги приемат. Вие интересували ли сте се какво говорят другите за вас?
Със сигурност съм го правил, но от доста време правя само това, което харесвам, което смятам за правилно, спрямо възпитанието и светоусещането, което имам. Винаги ще има недоволни, но това е хубаво, да има различни мнения. Когато един човек е прекалено харесван, дори с риск да бъде обожествяван, значи нещо не е наред.
След завършването младите тръгват по пътя на живота с мечти и цели, повечето, от които обаче не се реализират. Вие имахте ли такива мечти?
Нямах, но аз и сега не бутам в някаква конкретна посока. Наскоро водих подобен разговор с колеги, докато пътувахме на турне. Казах, че много обичам да мечтая за разни неща, било то в професията или в живота, и когато те се случат, не ги загърбвам, за да продължа нататък в търсене на нови. Много обичам да се наслаждавам на това, което съм постигнал. Живея си живота плътно, не препускам. Никога не съм имал амбиции нещо да е на всяка цена. Това може би е лошо и да съм пропуснал много неща, но пък се чувствам по-добре така.
Вие започвате да учите актьорско майсторство във възраст, в която вече не може да се кандидатства в НАТФИЗ, но това не ви е отказало. Има обаче хора, които смятат, че вече им е късно за ново начало, въпреки че след години съжаляват, че не са опитали. Според вас възрастта пречка ли е за нов старт?
Не смятам, особено, ако не се чувстваш на мястото си. Аз затова започнах с актьорското майсторство, защото не се чувствах на място с нещата, с които се занимавах, не ми беше добре, не ми беше комфортно, не ме изпълваше, не ме теглеше наникъде. И се хванах с нещо, което винаги ми е било интересно и ми е харесвало, затова реших да опитам. На 28 години имах ново начало. Има и разлика от времето, в което аз съм отраснал, не само заради социалистическия строй, но и животът беше по-друг, някакси беше по-трудно. Сега в този забързан век, много по-лесно могат да се сменят професии и начинания.
Когато тръгнеш в дадена посока, съдейки по себе си, винаги ще имаш подкрепата на близките ти. По-добре е да тръгнеш, дори да си счупиш главата, защото винаги можеш да се върнеш назад, или да поемеш в друга посока. Но съм сигурен, че този живот трябва да се живее, да се празнува, както казва Владо Пенев, а не да се вегетира, защото това убива. Вегетирането вкъщи, омразата в социалните мрежи, това не води до никъде. Така бавно се закопаваш.
Живеем в интересни времена - наред с технологичните постижения, сме обградени от различни конфликти - военни, политически, междуличностни, идеологически. Това кара някои хора все по-често да говорят за миналото, има известна носталгия. Вие с каква емоция поглеждате назад?
Ако кажа, че сме имали безгрижно детство, което е самата истина, много хора ще кажат, да, по социализма. Но най-вероятно не по социализма, защото в тези години, в които сме живели, сигурно и на Запад е било така. И те не са имали телефони, и там децата са карали колела, играли са на различни игри. Времето, в което изкарах детството си, беше доста безгрижно, независимо от социалния строй, и това е истината. И до ден днешен се опитвам, колкото мога повече, независимо от забързаното време, в което живея, да удрям спирачки. Първо, за да не се върви в този поток - на всяка цена всичко, и второ, защото предпочитам да комуникирам с хората. Прекалено малко комуникираме.
Близките ми се смеят, че дори, когато за извършена дейност трябва да издавам фактури, аз отивам лично да си я напиша, за да мога да се срещна с хората. Предпочитам живия контакт, да се запознаеш с нови личности и да си поговорите. Дигиталният век, в който живеем, чувството за алиенация започва да те залива. Дори не се научихме от ковида, заради който ни затвориха, на повече комуникация помежду си. Много бързо слагаме етикети - този е лош, онзи е добър. Всеки има право на съществувание, на мнение, на общуване. Тези етикети, които лепим, не са добре за начина на комуникацията, а социалните мрежи дадоха възможност на всеки човек да се изявява и да лепи етикети, в повечето случаи негативни, за хора, които не познава.
Средствата за масова комуникация в стремежа си да изкарат по-нови и значими новини, с които да бъдат гледаеми или четени, все по-често боравят с лъжи, за които не се и извиняват. Смятам, че това е лошо за света, защото се случва не само в България. Формира се едно консуматорско общество, в което все по-малко са хората, които живеят заради самия живот.
Анонимният лайк като че ли също стана много важен за себеизразяването и себеусещането ни...
Това е, което светът изисква и върви заедно с изкуствения интелект. Ако изкуственият интелект могат да го впрегнат, за да помага на човека и да спасява животи, да, но той в по-голямата си част ни ограничава.
Във времето, в което нямаше такива технологии, аз съм ходил много често по библиотеки да чета разни неща, които са ме интересували и които помня до ден-днешен. И те остават за цял живот с теб. Това е едно богатство, което стои в историческата ти памет и винаги можеш да го ползваш в дадена ситуация за нещо по-съзидателно. Не съм против изкуствения интелект, против това съм да се използва на всяка цена и във всичко.
Филмът разказва за поколението от 80-те, но много от историите са универсални. Кои са нещата, които са релевантни и за онова време, и за сегашната ни реалност?
Невъзможността да се реализираш на първо място, на второ - че животът се случва, докато градиш планове и се случва, въпреки теб и усилията ти. И че винаги има втори шанс.
Вие пътувате много, играете в различни държави. Кое ви се иска да привнесем като мислене отвън?
Най-много ми се иска да може по-голямата част от българите да имат същата лекота на общуване. Много се усмихват българите в чужбина, много са доволни от това, което им се случва, от начина, по който са успели да се реализират. В Кеймбридж се запознах с българи, с които прекарах дълго време. Сред тях имаше и роми и те бяха много щастливи от начина, по който са успели да се реализират и да живеят, макар че също имат своите проблеми и грижи.
Бях на две дълги турнета в Щатите, където българите в по-голямата си част искат да се прибират, но са много по-ведри и с по-голяма лекота възприемат живота. На тях със сигурност също не им е леко. Тук сме малко по-скумросани, много си слагаме на сърце всичко. Ако не е някой смъртен случай или някоя тежка болест, всичко останало минава, да гледаме по-лекичко.
А с кое качество ви се иска българите никога да не се разделим?
Освен силната омраза към някакви неща, които ни се случват, която се излива в интернет пространството, същевременно сме много съпричастни към болката на хората. Ако разбереш, че се е случило нещо нелицеприятно, веднага реагираш много остро. Тази съпричастност и емпатия излизат като са провокирани, а ми се иска да са на повърхността и да се случват веднага, а не да бъдат провокирани да излязат. Не само да прочетеш и да видиш, че нещо се е случило, а начинът ти на мислене да бъде в тази посока.
dir.bg
