Тенденцията за внос на кадри е най-осезаема в секторите, които разчитат на интензивен ръчен труд и страдат от високо текучество на кадри.
През последните няколко години българският бизнес непрекъснато бие тревога: на пазара на труда просто няма хора. Демографската криза, дългогодишната емиграция и разминаването между образователната система и реалните нужди на икономиката създадоха дълбок вакуум. За да спасят сезоните си и да не спират производството, работодателите все по-често поглеждат извън границите на Европейския съюз. Вносът на работници от трети страни като Непал, Индия, Узбекистан и Турция вече не е екзотика, а ежедневие, предаде репортер на БГНЕС.
Но докато за бизнеса това е животоспасяващо решение, икономисти и синдикати повдигат въпроса: лекуваме ли болестта, или просто слагаме временна кръпка върху дълбоките структурни проблеми на българския трудов пазар?
Тенденцията за внос на кадри е най-осезаема в секторите, които разчитат на интензивен ръчен труд и страдат от високо текучество на кадри.
На първо място е секторът на туризма, който и преди години внасяше работници от Украйна и други трети страни. Днес хотелиерите и ресторантьорите по Черноморието и в зимните ни курорти отдавна не могат да покрият нуждите си само с български студенти или безработни. Камериерки, бармани и помощник-готвачи от Шри Ланка, Киргизстан и Бали вече са гръбнакът на много туристически обекти.
На второ място се нарежда секторът на строителството, където липсата на кофражисти, арматуристи и общи работници сериозно бави както големите инфраструктурни проекти, така и жилищното строителство. Работните бригади от Турция и държави от Централна Азия стават обичайна гледка по скелетата в големите градове.
Трети по липса на работна ръка е логистичният сектор - браншът изпитва хроничен дефицит на шофьори на тежкотоварни камиони. Проблемът се пренесе и на локално ниво – градският транспорт в някои от големите градове вече открито обявява намеренията си да наема водачи от чужбина, за да избегне разреждане на разписанията. А в градските автобуси в София вече отдавна работят служители от трети страни.
Въпреки отчаяната нужда на бизнеса, пътят на един работник от трета страна до България е осеян с административни капани. Процедурите за издаване на работни визи и разрешителни за престой продължават да отнемат месеци.
Работодателските организации редовно критикуват мудните процеси между Дирекция "Миграция", Агенцията по заетостта и ДАНС. Допълнителна пречка е силно ограниченият капацитет на българските консулски служби в държави като Индия и Непал, където обработката на документите се бави заради липса на достатъчно служители. Въпреки направените през годините законови облекчения (особено около "Синята карта" за висококвалифицирани кадри), за нискоквалифицирания и сезонен труд бариерите остават високи.
Един от най-подценяваните аспекти на този процес е социалната интеграция. Повечето от тези работници пристигат с ясна цел – да работят много и да изпращат пари на семействата си у дома.
Езиковата бариера обаче е сериозен проблем, особено в сферата на услугите. В хотелите и ресторантите комуникацията с клиентите често е затруднена, а на строителните обекти неразбирането на инструкции може да доведе до инциденти. Държавата към момента не разполага с цялостна стратегия за езикова и културна интеграция на тази нова работна сила. Това води до капсулиране на чуждестранните общности, които живеят изолирано в осигурени от работодателите общежития, което в дългосрочен план може да създаде социално напрежение.
По данни на Агенцията по заетостта и Министерството на труда и социалната политика, броят на допуснатите до българския пазар на труда чужденци от трети страни е нараснал почти петкратно за последните 5 години.
През 2021 г., например, са допуснати близо 10 100 работници от трети страни до трудовия пазар в България.
През 2023 г. над 25 хиляди работници от трети страни са влезли у нас, а през 2025 г. броят им нараства до близо 50 хиляди, като се отбелязва рекорден ръст с 42% спрямо предходната година.
А от началото на 2026 г- броят на чуждестранните работници от трети страни у нас достига 62 хиляди души.
Обобщено, статистиката сочи, че за последните три години (2023–2026 г.) над 108 000 работници от 95 държави извън ЕС са получили достъп до пазара на труда у нас.
Водещите страни, от които пристигат кадрите, са Узбекистан (над 7 000 души за миналата година), следвани от Непал (~3 900), Турция (~3 450), Индия (~2 350) и Киргизстан (~1 700), както и Бангладеш, Шри Ланка, Молдова и Виетнам.
Икономическите анализи показват сериозен парадокс. Въпреки че вносът на кадри се е утроил след 2021 г., заявената от бизнеса нужда от работна ръка не намалява, а е нараснала от 205 хил. души през 2022 г. до над 260 хил. души.
Противниците на масовия внос (синдикати и част от икономическите аналитични центрове) предупреждават за риск от т.нар. „заместваща миграция“. Вносът на по-евтин труд в нискоквалифицираните сектори спира естествения натиск за повишаване на възнагражденията и забавя технологичната модернизация на компаниите. В същото време у нас продължава да има над 800 хил. икономически неактивни лица в трудоспособна възраст и десетки хиляди младежи, които нито учат, нито работят.
За бизнеса обаче алтернатива няма – без чуждестранните кадри редица сектори в София и страната са застрашени от пряк спирателен режим на работа.
Най-ожесточеният дебат в обществото е свързан с възнагражденията. Синдикатите категорично възразяват срещу масовия внос на кадри от трети страни, аргументирайки се, че това е форма на "социален дъмпинг". Според тях, наличието на евтина работна ръка от Азия убива стимула на българските работодатели да повишават заплатите и да подобряват условията на труд – основната причина, поради която стотици хиляди българи емигрираха в Западна Европа.
От своя страна бизнесът контрира с математика. Работодателите посочват, че наемането на чужденец често излиза по-скъпо от наемането на местен жител. В разходите се включват самолетни билети, държавни такси, различни комисионни за държавни агенции и институции, както и осигуряване на безплатно настаняване и храна. Проблемът, според тях, не е в цената на труда, а във физическата липса на хора, които искат да работят тези професии в България, независимо от заплащането.IБГНЕС
