Ампутираха сетивата ни за истината. Историческата и интимната. Ние вече нямаме истина, за която да завържем въжделенията за бъдещето, така че да не ги прахосаме

Ампутираха сетивата ни за истината. Историческата и интимната. Ние вече нямаме истина, за която да завържем въжделенията за бъдещето, така че да не ги прахосаме. Не мога да съм безразлична към крясъците на посредствеността. От десетилетия те са едни и същи и постигат целта си – метастазите на омразата са изгризали и паметта, и чувствеността ни един към друг.

Когато преподавах „Чужденецът“ на Албер Камю, усещах недостиг на плът в думите ми, защото десетилетия след убийството, извършено от Мьорсо, най-после се бе намерило името на неговата жертва – в романа на един алжирец, живеещ във Франция, който през 2014 г. написва „Мьорсо, контраразследване“. Убитият арабин от романа на Камю най-после получава своето име – Муса.

Може би нечетящите няма да ме разберат. Автор е Камел Дауд. „Искам да си запишеш името на брат ми, защото него убиха най-напред, и продължават да го убиват“. Един алжирец се осмели да даде име на жертвата. На хилядите жертви на цивилизования колонизаторски свят. И въпреки това Дауд е гражданин на света. Вероятно защото не е загубил истината и паметта си.

Вероятно защото помни, че неговата земя е била ограбвана стотици години от римляни, германци и французи. Вероятно защото все така не може да се помири с факта, че Розетският камък е в Бртитанския музей, а не където му е мястото – в Египет.

Вероятно защото знае, че през 1850 г. французинът Огюст Мариет е изпратен от Лувъра в Египет, за да издирва древни свитъци за музея. Тогава, съвсем случайно, открива Серапеума в Александрия – Алеята на свещените бикове (Апис, Бухис и Мневис). В продължение на четири години Огюст Мариет прави археологически изследвания в Египет и изпраща всички находки в Лувъра, за което е бил обявен за куратор. Чак през 1858 г., след като е провъзгласен от египетските власти за изследовател на древността, той започва да се бори за оставането на находките на територията на Египет.

Вероятно защото знае, че религията не струва пукната пара, а вярата е безценна. Вероятно защото за неговата свободна воля да пише истини ислямистите в страната му го обявяват за вероотстъпник и враг на исляма.

И все пак – Камел Дауд хвърля ръкавица на Камю. Чужденците сме всички ние, всеки от нас, по дяволите. Нас ни научиха на изолация, на самотия и омраза. Цивилизованият свят, векове ограбвал други държави, измисли нови префинени причини да води войни и да заграбва – ресурси и умове. Но никой не смее да каже, че най-големият разход в една война не са милиардите за оръжия и нови технологии за убиване. Най-големият разход са човешката кръв и паметта за човешкото. „Последният ден от живота на един човек не съществува“. Защото е алжирец, египтянин, французин, американец, руснак, българин, канадец, бразилец? Не... Защото цивилизационният избор не е бил никога цивилизационен.

Гражданин на света може да бъде само онзи, който се ориентира в лабиринтите на паметта – историческата и интимната. Двете жертви на отчуждението – Мьорсо и Муса – се събират в едно литературно тяло, за да ни избавят най-после от илюзията, че сме цивилизовани. „Убиеш ли някого, тутакси започваш да си намираш оправдания, да си създаваш алиби, да поднасяш своята версия на фактите, за да си измиеш ръцете, по които все още има следи от барут и пот. ___ По време на война никой не убива никого. Това е битка“. И ние свикнахме, че хилядите убити не са жертви. Жертва си, само ако те убият поединично. Но в Корана пише, че който убие човек, не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. Бог или Аллах, Ибрахим или Авраам, Иса или Иисус, Муса или Моисей? Безсмислено е да търсим разлики в тъждественото.

Утре обаче отново сме изправени пред избор. Французинът от Алжир и алжирецът във Франция, които написаха най-великия и най-абсурдния манифест на човечността, не искат повече жертви.

Лидия Делирадева