Преди няколко дни ми се развали роботът вкъщи. Не беше спрял напълно, просто започна да чисти доста зле, сякаш е запушен. Реших, че вместо да го изхвърлям и да купувам нов, ще направя нещо разумно и ще го занеса на ремонт. Все пак живеем във времена, в които постоянно ни обясняват колко е важно да не изхвърляме техника, която може да бъде поправена. Само че след приключението, което последва, започнах да разбирам защо някои хора направо си купуват нова.
Намерих специализиран сервиз за роботи прахосмукачки в София. Обадих се, попитах кога мога да оставя моя и след колко време приблизително ще бъде прегледан. Жената ми обясни, че трябва да го оставя и когато му дойде редът, ще го погледнат. Кога ще му дойде редът? Не се знае. След 3 дни? След седмица? След две? Никой не може да каже. Предложих нещо, което на мен ми изглеждаше съвсем логично – да ме запишат в списъка с чакащи и когато наближи моят ред - да ми се обадят к да донеса робота. Все пак той още работи и мога да го използвам дотогава. Оказа се, че съм предложил нещо почти революционно за организацията на един сервиз.
Отговорът беше категоричен – не може. Такива били правилата. Добре, казвам си, явно има някаква сложна система, която не разбирам. Реших въпреки всичко да отида на място. Там разговорът продължи в същия дух. Попитах поне могат ли да ми кажат ориентировъчно кога ще го прегледат. Не можели. Попитах защо на сайта пише, че прегледът отнема 2-3 дни. Отговориха ми, че няма да стане за толкова. Попитах дали тогава мога да го донеса след е дни, за да не стои безсмислено при тях. Не, защото тогава щял да отиде отново последен на опашката.
В един момент започнах да се чувствам така, сякаш не съм отишъл да оставя прахосмукачка срещу заплащане, а кандидатствам за някаква изключително престижна работа, за която нямам необходимите връзки. И през цялото време отношението беше толкова неприветливо, че накрая си взех робота и си тръгнах. Не защото някой беше длъжен да го ремонтира веднага или да ме пререди пред останалите. А защото смятам, че когато един човек идва при теб като клиент, поне можеш да разговаряш с него нормално.
Но приключението тепърва започваше. Реших да потърся друг сервиз. Намерих един в квартал „Стрелбище“, в чийто сайт пишеше, че ремонтират роботи. Отивам с прахосмукачката и обяснявам какъв е проблемът. Човекът ме поглежда и ми казва, че те не ремонтирали такива неща. Питам го защо тогава на сайта им пише, че ремонтират роботи. Нямал представа. Сайта го правели някакви други хора. Чудесно. Значи вече и сайтовете на фирмите са изненада за самите фирми.
Но най-хубавото беше, когато му казах, че роботът е Xiaomi. Човекът започна да ме пита дали не е Sony. Не, Xiaomi. Sony? Не, Xiaomi. В един момент имах чувството, че ако продължим още пет минути, ще стигнем до Panasonic, Philips и накрая ще трябва да му покажа на картата къде се намира Китай. А аз просто исках някой да погледне защо прахосмукачката ми не работи добре.
Все пак хората решиха да помогнат и ме насочиха към техни колеги през няколко пресечки. Тръгнах натам с надеждата, че най-после съм намерил правилното място. Стигам до адреса и какво да видя? Сервиз за автоелектроника. Стоях пред него, гледах табелата, гледах робота и се чудех дали не трябва да му сложа регистрационен номер, за да го приемат. Там вече не влязох. Реших, че ако продължа с търсенето, накрая някой ще ме изпрати при ветеринар, защото роботът се движи сам из апартамента.
И точно тогава се замислих колко абсурдно е всичко това. Живеем във време, в което фирмите дават огромни пари за реклами, за да привличат клиенти. Плащат за Google, Facebook, сайтове, маркетинг, промоции, кампании. Борят се да ти привлекат вниманието и да те убедят да им се довериш. А после ти сам отиваш при някого, готов си да платиш за услугата му, и имаш чувството, че му разваляш деня.
И това далеч не е само при сервизите. Звъниш на майстор и се чувстваш виновен, че го безпокоиш. Поръчваш нещо с доставка и трябва да си свободен цял ден, защото никой не може да ти каже кога ще дойде. Отиваш в магазин да върнеш дефектна стока и започват едни обяснения, едни процедури, едно прехвърляне на отговорност. Звъниш на някоя фирма да попиташ нещо и отсреща ти говорят така, сякаш си им поискал пари назаем.
И знаете ли кое е най-страшното? Че вече започваме да приемаме всичко това за нормално. Нормално е да не ти вдигат телефона. Нормално е да не спазват срокове. Нормално е да те разкарват, да ти говорят грубо, да те лъжат с обещания и накрая ти да си този, който трябва да прояви разбиране. И ако случайно се възмутиш, излиза, че си претенциозен клиент, който има прекалено големи изисквания.
А аз не искам специално отношение. Не искам някой да ми се покланя, да ми прави отстъпки или да ме обслужва с предимство. Искам просто да живея в държава, в която не трябва да водя преговори, да се моля и да се карам за всяко елементарно нещо. В която уговорката означава уговорка, срокът означава срок, а думата на човек все още има някаква стойност. Защото, ако сме стигнали дотам да се радваме, когато някой просто си свърши работата, значи летвата вече е паднала толкова ниско, че скоро ще трябва да благодарим и на банкомата, че ни е пуснал собствените ни пари.
И всичко това заради една прахосмукачка, която просто исках да поправя. Само че май в България много по-трудно се поправя отношението на хората, отколкото една развалена прахосмукачка.
Борислав Борисов
Халю
9 hours before
Добре дошъл в Булгарангастан!!
Коментирай