Сещам се колко бях впечатлен от едно писмо, писано уж от Маркес като завещание. Оказа се, че не било на Маркес, но в това кратко писание имаше умиротворена енергия, мъдрост – неща, които ни се изплъзват по време на живота.
Спомням си, че много се впечатлих как едва ли не трябвало да се цени всеки миг, човек да му се наслаждава, да има доброта и така нататък.
Чел съм и Нобеловата лекция на Маркес, чел съм и други Нобелови лекции, чел съм много знакови произведения на големи автори и това, което ги обединява, е именно смирението. И необходимостта да се внимава с миговете, със секундите, с целувките, да се цени и любовта вътре в теб, и най-вече – любовта на другите, да се пази животът.
Аз не притежавам нито такава глава, нито имам толкова мозък и талант, за да опиша какво чувствам сега, а и надявам се – все още съм далече от края.
Но ако трябва е така – да хвърля едно пожелание към хората, то е, че в живота си трябва да се качват и слизат, а не само да се качват, нито само да слизат.
Мечтая си само, но си представям колко различен би бил светът, ако богатият – не говоря за нечестно забогателия, а за честния богат човек, поне няколко седмици стане наистина беден. Ама не като игра, а наистина да стане беден – да изгуби всичко и да не знае, че ще си го върне. Какво ли би се случило с такъв човек? Представям си как най-големите вихрогони на света – тези, които се движат със скоростта на светлината и чиито желания се изпълняват със скоростта на светлината, и които непрекъснато са под прожекторите, да останат за известно време на тъмно. Тъмнината и неизвестността така да ги обгърнат, че да не помнят имали ли са слава, къде е отишла волята им, какво ще им се случи по-нататък.
Няма да е лошо да забравят имената си тези, чиито имена повтарят всички останали.
Би било прекрасно според мен, ако здравият се разболее за известно време – нека болестта му е наужким, но нека здравият нехайник, който се съизмерва с вечността, да усети болката по костите си, страха от бездната и неизвестността.
Добре би било, ако малкото момче например – като в приказка, като на сън, още докато е малко момче, стане за няколко дена войник и още с детското си сърце, но вече войник, да усети тази мъка и този ад. Нека после малкото момче за няколко дни да управлява кораб, който през цялото време е в буря. Нека малкото момче като в сън види бъдещите си бръчки и ако е възможно – да види бъдещата си любов, без още да се е влюбил в нея.
Би било чудесно, ако още малките момиченца се сънуват като майки, като зрели жени, ако за малко съзрат белите си коси, без да го осъзнават.
Истинско чудо би било, ако възрастните хора, както си вървят, за час поне се върнат в детството или още по-добре – се върнат към времето, когато детето проговаря, и познаят живота си и всичките свои бъдещи думи.
Истинска наслада би било и отмора за душата, ако за час само изчезне написаното в книгите, в романите, ако за минути изчезне науката, ако културата отново стане камъче, листо, перо от птица. Мисля си, че именно в това движение и въртене – изобщо не говоря за прераждане, а само за въртене, е тайната вълшебна въртележка, на която сме и деца, и възрастни, и вятър, и облаци, и кой знае още какво.
Не знам кой е писал онова писмо, което приписват на Маркес, но като нищо може да го е написал той във вид на някой друг Маркес , чието име може и да не научим.
Червената шапчица- Плагиат ли е?
6 hours before
"Добре би било, ако малкото момче например – като в приказка, като на сън, още докато е малко момче, стане за няколко дена войник и още с детското си сърце, но вече войник, да усети тази мъка и този ад."... --- В киното на Рангел Вълчанов детството не е само спомен, а начин да се гледа на света. В „Лачените обувки на незнайния воин“ детските видения, селските образи и тревогите на възрастния човек се срещат в един от най-личните филми в българското кино. Точно на 12 октомври 1928 г. в село Кривина, край София, е роден неговият автор.
Коментирай