Бомбичката

Какво друго остана, което да ни сближава, да ни опазва, когато и паметта ни вече е съвсем изтерзана

В началото, думата „преход“ беше скрита, употребяваше се единствено в пазарлъците на политическото съсловие

Всъщност, знае ли се кой наложи думата „преход“, която да легитимира времето след падането на тоталитарния режим, кой я пусна в обръщение? Нямах категоричен отговор, затова се обадих на Петко Симеонов, едно от знаковите лица на ранното СДС - през всичките години от 89-а насам той винаги се е отличавал с честна памет и изобщо с една трезвост, която го отличава от мнозина от покръстените в „новата вяра“.

Петко се озадачи от въпроса ми, но, все пак, каза: „Нашата дума – на опозицията - беше „промяна“, не „преход“.

След ден-два се обади: направил някои справки и според тях въпросната дума била лансирана от Александър Лилов, той я вкарал в употреба – даже в съчетание с думата „мирен“. И тъй, с въпросния „мирен преход“ трябвало да цъфнем и вържем.

„Мирен“ е важно уточнение - стига да се спазваше. Обаче днес народът е по-близо до състояние на необявена гражданска война, отколкото в мътните 1989-90 години. Тогава, разделен на две неравни агитки – трябва да признаем, че привържениците на статуквото бяха доста по-многобройни – той се мъчеше да усвои свободата да огласява немислими доскоро претенции, всички те съчинени обаче от непознати и неясни за него диригенти. Но никой не се интересуваше от подобни подробности – и заради това и нищо особено нямаше да последва, само ревящите гърла щяха да бъдат затъкнати с толкова жадувания банан – символът на всичките ни тежнения и надежди. Той щеше да стърчи на Хоризонта на Новото Българско Сбъдване.

Двете „агитки“ ревяха една срещу друга, но нищо особено не ги разделяше, ако не броим изветрялата илюзия на едните, в която дори и „онази“ власт вече не вярваше - и усилията на другите да измечтаят нещо, сравнително ясно и възможно. Дори Букърът/Г.Г., уютно приютен в дом на показни правоверни, мечтаел за едни дънки от Кореком, нищо повече, до никъде другаде не го отвеждало фантазията му, така поне твърдят изследователите на творчеството му.

Каква посока обаче щеше да поеме реването, ако някой се беше изтъпанил на един от безбройните митинги по онова време и беше закършил глас за някакъв „преход“ – е, това със сигурност щеше да предизвика яростни протести. Какъв „преход“, по дяволите, ревящите гърла бяха дочакали края на Живков - и това им се виждаше кулминацията на всичко, от което се нуждаеха – а сега отново ги караха да забавят темпото: да „прехождат“ на прибежки – да се въртят в кръг като харманджийски коне, вместо да маршируват, гордо изправени, към нещо ново. Затова, в началото, думата „преход“ беше скрита, употребяваше се единствено в пазарлъците на политическото съсловие, макар че и там не бяха твърде наясно, за какво, всъщност, се надлъгват.

Що се отнася до Живков, три-четири години по-късно започнаха отново да си го искат. И това не се дължеше на непостоянството на българския разум, а на съвсем друго - на невъзможността хората да открият нещо различно, нещо ново и поне поносимо лъжливо, докато се тътрузят в тягостния марш на Прехода.

Не го дочакаха, разбира се, а и нищо подобно  не им обещаваха новите политически герои. Така е и до сега: хвърли им на скотовете 50 левчета за Великден, стигат им - все мръсни номера от тоя порядък, скоро и този труд няма да си правят, Народът ще се е превърнал окончателно в население безпаметно и безволево. Народ, бежанец в собствената си страна. „Преход“ или „Промяна - разликата е огромна, дори без да дълбаем излишно в двете думи. Но Народът така и не разбра, какви щяха да бъдат последиците от една истинска Промяна – и се озова изоставен в мистерията на Неясното Чудовище/Прехода.

Преходът трябваше да бъде кротък, беззъб и направо ялов – това послание ли беше „разписал“ Лилов? Но в него имаше и едно скрито внушение: да прехождаме заедно - но да си знаете, че силата е в нас. И тъкмо Лилов си беше изпуснал нервите сутринта след палежа на Партийния дом, можете да откриете това в сайта „Всяка неделя“ – в репортажа, озаглавен „Покана за преврат“. Във фрагмента „Утрото” тогавашният шеф на БСП споменава за някакъв взвод, който би свършил работа в нощта на пожара. Изглежда направо невъзможно подобна заплаха да е излязла от устата на „Стратега“, на човека, който лансира идеята за мирния преход. И, все пак, това е факт. А и осем месеца по-рано и Петър Младенов бе споменал за танковете, които биха могли да дойдат.

Тогава някакъв симпатизант поправи Лилов. "Разбира се - каза той, - че Лилов няма как и откъде да повика взвод". Звучи правдоподобно, понеже той беше просто партийния лидер, други от БСП дърпаха конците на събитията и въртяха номера. И, все пак, той спомена „взвода“, който е можел да укроти подпалвачите. 

В крайна сметка, „мирният Преход“ и „Прехода“ изобщо беше коварният инструмент за баламосване на обикновените хора – и тия от невтасалото „дясно“, което си остана такова завинаги, и тия от фалшивото „ляво“, което беше опротивяло на всички. 

Преходът ще си остане неизговорена мистерия. Една мъглявина на скрити доминации и още по-скрити отношения: през ноември 1990 година Живков направо ме попита, Костов ли готвят за премиер; същият Костов единствен успя да се измъкне невредим от руското мазало, част от което е бил, макар и за кратко; през 1997-а договори властта си с Николай Добрев, фактически с радикалното крило в БСП. 

А през 2019 г. твърдеше, че Преходът все още не е приключил – докато всички настояваха, че това се е случило с влизането ни в ЕС. Костов обаче със сигурност е правият, защото тъкмо той беше властелинът на двусмислието, направо е гениален в това отношение – а Преходът беше и си остава Триумфът на Двусмислието.

При толкова неясноти и съдбата ни остава неясна, неопределена, не може да бъде провидяна в никаква степен. От зле – към по-зле – при това, без да ни е ясно, кое е истинското Зло. И в чии ръце искаме да бъдем.

Единственият ясен и видим резултат от безкрайните мърсувания, прикрити като „Преход“, е обедняването на милиони хора у нас – за немалко от тях по-подходящата дума е „оскотяване“. И това ги принуди да презрат собствената си Памет – да се откажат от нея и така да се откажат и от себе си. Това се превърна в най-жестоката катастрофа, която е сполетявала България.

Добре, че е бомбичката – да ни вдъхне малко кураж. Отново се убеждавам, че някои телевизионни реклами по-умело ни насочват към подмолите на днешния български живот, също и към неговата предистория. Бомбичката е добре известната на всички бира „Шуменско пиво“ – която, извън всичко друго, е представена в рекламата като липсващият мост между поколенията, като връзката, която ще съживи отношенията им. На пръв поглед, това изглежда пресилено, дори нелепо – това започнах да казвам в една приятелска среда, когато забелязах, че лицето на проф. Мл., известен български лекар, започна да се омъчнява. Скоро научихме причината за това от неговия разказ: за един случай, когато истински открива баща си, а това пък съвпада с първата му момчешка глътка от Бомбичката.       

Битови занесии, ще кажете, но няма да сте прави - те са много повече от  това. А пък и какво друг остана, което да ни сближава, да ни опазва, когато и паметта ни вече е съвсем изтерзана и сякаш сама си е виновна, че я превърнаха в някаква Блудница - и то тъкмо диригентите на Прехода.

Да не бъдем обаче прекалено доверчиви – докъде ще стигнем, ако един от мостовете, с помощта на които ще оцеляваме, е бомбичката?

Автор: Кеворк Кеворкян

 „Труд news”