Франциск I и евротартюфите

Погребението на папата се превърна в парад на политическото лицемерие

Папа Франциск I напоследък особено активно е представян като "папа на бедните", „страстен миротворец“ и "мост между религиите". Огледан от различни позиции, стоялият 12 години начело на Римокатолическата църква се оказва силно противоречива фигура. Направи полезни за католицизма и хората по света стъпки, но и вредни за тях. Неолиберални по същество.

С редица отклонения от традиции и канони той си спечели бурни аплодисменти от пределно либералните и левичарските медии. Но и заслужи дълбоко недоверие от големи части от паството и духовенството. Особено в САЩ и католическа Европа, където критиките към него са безпощадни. В Италия някои го наричаха еретик, в Щатите - „папа Обама“.

И при Обама, и при Папа Франциск се набива на очи, че образите им бяха силно идеализирани и авансово надградени - с малко или никакви реални резултати. На Обама нобел за мир без нищо в полза на мира. И е спорно, и е твърде рано ФранцискI да бъде обявен за реформатор на Църквата. Награждаване на намерения, не на постижения; налагане на измислица в ранг на идеал.

„Католическата църква рискува разкол, ако избере друг либерален лидер като папа Франциск. Папата трябва да бъде ортодоксален – нито либерал, нито консерватор“, казва много авторитетният кардинал Герхард Мюлер, бивш префект на Конгрегацията за доктрината на вярата. Това не е празна риторика, а тревожна диагноза.

С такава откровеност Мюлер и други висши духовници предупреждават, че натрупващите се либерални промени – благославяне на еднополови двойки, причастие за разведени и повторно женени, съвместни молитви с мюсюлмани – са не просто отстъпки към „новите ценности“, а системно рушене на верската идентичност.

Разделението в самата Църква е реалност: духовенството и миряните се разделят между воини на реформите и бранители на традицията. Вместо обединител, Франциск I често изглеждаше като инициатор на разлом. На фигура, под чиято власт вековна институция е тласкана съвсем да изгуби вътрешно единство. Но пък е знаел какво прави, Божи човек беше, отдаден на служене на вярата!
Може би не съвсем по своя воля? Над това витае и по-дълбока, грижливо премълчавана хипотеза: че Ватиканът и първосвещеникът там с огромните си финансови активи, от години действат в съображение с мощен външен натиск, който изисква от Църквата да се съобразява с посочена идеологическа рамка. Забелязваше се още по времето на Йоан-Павел II.

По времето на папа Бенедикт XVI се доловиха действия на световното финансово и политическо задкулисие, принудило го да наруши 600-годишна традиция и да отстъпи поста приживе. Отказал е да слушка и така да вреди на Църквата. Изглежда Франциск I е приел това изискване и го е следвал с последователност, чрез която да спаси милиардите на папството от отмъкване.

Страшен ресурс е пълният контрол над финансовите потоци. В последните седмици, покрай смъртта на папата, отчетливо се долавя координирано усилие – особено в рамките на ЕС – да се изгради напълно позитивен, почти ореолен медиен образ на покойния. Властовите елити в Брюксел опитват да не допуснат критичен нюанс в публичното пространство.

Нужен им е Франциск I, представен като идеологически близък до неолибералната евроатлантическа върхушка. Като споделящ техния език за „инклузивност“, „глобална справедливост“ и „екологично съзнание“. Успешно засега. Погребението му - церемония, проникната от почит и смирение - се превърна в парад на политическото лицемерие.

Тартюфите на евроатлантическата сцена, които с години подкопаваха моралните устои на обществото, атакуваха вярата под претекст за „модернизация“ и използваха Църквата като удобен декор, се явиха в траур, с наведени глави и облещени усмивки. И превърнаха духовната тъга в поредния медиен спектакъл, инструмент в пиара на бездушната си власт.

Критиката към Франциск I е въпрос за бъдещето на Църквата. Ще остане ли тя вярна на Евангелската истина или ще се превърне в податлива структура, съзвучна на политическите ветрове? В този контекст борбата за душата на Католическата църква предстои.

Някой ще възрази срещу критика към покойник, позовавайки се на древния римски принцип „За мъртвите или добро, или нищо“. Когато става дума за исторически фигури със знаково влияние върху бъдещето на цивилизационни модели, мълчанието е форма на интелектуална капитулация. 

Автор: Д-р Илия Илиев

trud.bg