Нека ви кажа една истина. Брутният вътрешен продукт измерва всичко друго, но не и това, което прави живота ни ценен. Нашият БВП расте, когато продаваме хапчета за депресия на преработени млади хора. Той расте, когато строим нови психиатрии и домове за възрастни, за да приберем в тях жертвите на социалното изключване. Той расте от цената на патроните, от скъпите охранителни системи за оградените ни богаташки квартали и от договорите за разчистване след поредното екологично бедствие, причинено от алчност. БВП отчита производството на сурогатни стоки, броя на казината в близост до училища и рекламите, които ни убеждават да купуваме боклуци, от които нямаме нужда, с пари, които взимаме назаем.
Но знаете ли какво НЕ отчита БВП? Той не измерва здравето на нашите деца. Не отчита качеството на тяхното образование. Не отчита радостта в очите на един родител, който има време да се прибере у дома, вместо да работи на три места, за да покрие сметките си. БВП не улавя поезията на нашите автори и достойнството на българския пенсионер. Той измерва капацитета на машините ни, но не и интегритета на нацията ни. Той ни казва колко произвеждаме, но мълчи за това колко сме хора.
Най-големият проблем на нашето съвремие не е икономическата криза, нито дефицита, още по-малко инфлацията. Най-големият ни проблем е индиферентността. Ние се превърнахме в общество от зрители. Гледаме как неравенството разкъсва тъканта на държавата ни, сякаш гледаме сериал по телевизията. Превърнахме човешкото страдание в статистика.
Индиферентността е тихият убиец на демокрацията. Тя не е просто липса на действие. Тя е съучастие. Да си равнодушен към работещия беден, към младия лекар, който си стяга куфарите за Терминал 2, или към майката, която пресмята стотинките за мляко на касата в супермаркета, това е върховният морален отказ от общото ни бъдеще. Равнодушието винаги помага на силния, никога на слабия. То е най-удобният инструмент в ръцете на тези, които искат да ни държат разделени, апатични и наведени. Защото един апатичен народ не протестира. Един апатичен народ не иска по-високи заплати.
Икономиката няма никакъв смисъл, ако не служи на човека. Една държава не е богата, защото има висок БВП. Тя е богата тогава, когато най-слабият й гражданин живее с достойнство, а най-силният й се подчинява на законите. Ако искаме промяна, трябва първо да излекуваме сърцата си от тази сковаваща индиферентност. Трябва да започне да ни пука. На висок глас. Всеки ден. Искам икономика с човешко лице!
