Дали забелязвате , че човек все по-трудно се ,,отваря,,?
Все по-често в разговор се чудим доколко е искрен отсреща другият . Да бъдеш откровен и естествено убедителен , това са високо ценени и все по-редки качества.
Ако се вгледаме внимателно, хората дори когато са заедно, често продължават да бъдат отделени - не физически, а вътрешно. Сякаш всеки крие заключен резерв , от който пестеливо подбира какво да извади - да изкаже и покаже. Разговорът, според едно признание на познат , оставя впечатление ,, за далечно кънтене на кухи слова,,.
Виждаме ключовата разлика между участници в човешкия диалог. Докато някой се опитва да поддържа истински разговор, да изважда смисъл в дълбочина и да оживява комуникацията, друга голяма част вече са се научили да подгряват само формата на общуване, без вътрешна динамика и смелост.
Така се ражда една особена самота - самотата в човешката компания.
Това лесно може да се наблюдава при общуването на по- младите - те се усмихват, снимат се, изглеждат щастливи. Но често позата им е само социалният дрескод на епохата. Под повърхността личи друго: умора, тревожност, депресия, тиха вътрешна отсъственост. Телата са там, лицата също, но сякаш липсва самото истинско присъствие. Колкото по-грижливо се прикрива тази празнота, толкова по- видима става тя.
Човекът се стреми целенасочено да усвои до съвършенство изкуството на външната убедителност и това може да се види в студията на журналистите , в бизнес офисите за кадруване по време на интервюта, както и в реалити формати като ,,Ергенът,, .
Важно е да изглеждам умен“ - има ги преценени и стегнати като в костюм - усмивката, жестовете, тялото.
Смехът е репетиран, загрижеността - обрана и стилизирана, а интелигентността често е сведена до мимическо изражение. Днес мнозина са тренирани да изглеждат умни много по-добре, отколкото умеят да мислят добре.
Случва се в работата ми, (видях го и в изборната кампания) , все по-често да срещам хора с привидно уверени лица. Погледът им е съсредоточен, кимат с разбиране, имат заблуждаваща дежурна реплика от типа : , Да, да. Разбирам какво казваш!,, и излъчват предварително акордирана сила, която подсказва , че насреща ви стои личност с вътрешна дълбочина. И после проговарят, без да се отварят . Тогава настъпва онзи неловък миг, в който фасадата се пропуква. Оттам не излиза смисъл, а неговата имитация; няма познание, а ехо от чуждо мнение; не език, а набор от износени думи, които едва крепят изречението. Речникът е обран, аргументът непремислен , а самочувствието често е обратно пропорционално на разбирането.
Никога за хората не е било по-лесно да изглеждат обучени. Класическото образование може да излезе в почивка. Достатъчно е да възпроизвеждаш интонацията на компетентността. Да усвоиш правилното кимване, точната физиономия на спокойно внимание, подходящата пауза преди следваща баналност. Така се ражда новият тип социална комуникативност - не да разгръщаш свое съзнание , а да наподобяваш чуждо знание.
Същото се случва и с щастието. Човекът облича щастието като всекидневна работна форма. Размахва го нависоко, активно и ежедневно, без да е сигурен какво означава то. И то по време на жестока стагнация в сигурността и перспективите за добър живот! Самодоволството и мнимата убедителност се демонстрират, налагат се пред публика и печелят с лекота огромния процент останали , с все по- малко външни опори , хора. . Дори покоят на този модерен човешки тип е пресметнат, сценичен. Дори сънят му сякаш позира. А в същото време вътрешният му свят остава плитък и кух, необитаем. Домът все по-често е просто адрес, а не пристан. Самият човек все по-рядко се прибира в себе си.
Такъв е възрастният човек- модел за много деца. Той търси голямото в приемливо престижното, важното - в обществената мрежа, смисъла - в непрекъснатия поток от новини, анализи и лица, които се сменят, без да се различават. Обществото , същото като него, го следи едновременно с пристрастие и отвращение. Политизира се до изтощение, информира се до обезчовечаване, пълни съзнанието си със спорни интерпретации, докато собственото искрено усещане за света атрофира.
А може би истинската жажда е друга. Може би човекът копнее, без да го назовава, за завръщане към неускорения ритъм на живота. Да чуе не поредния експерт, а обикновения човек. Да научи не кой кого е надговорил в студиото, а дали реката край малката ферма още тече чиста. Да разбере какъв е вкусът на тазгодишната реколта. Да се усмихне на историята за жив столетник, да излезе извън града и да види пролетните хълмове като грамадни зелени пуканки, да изкара седмица без екран и да се моли кошерите на пчеларя да оцелеят.
Това не са „малки“ новини. Това са новините на живота.
Голямата трагедия не е, че човекът е изгубил информация. Напротив, той никога не е разполагал с толкова много данни за изтичащото време . Трагедията е, че сред цялата крещяща баналност е изгубил способността да разпознава значимото. Да различава важното от видимото. И затова понякога животът на някой семпъл , от забутан край човечец, ни поглъща като ненаситен разтвор, струва ни се по-смислено изпълнен от този на модерния градски обитател. Защото ситостта не е въпрос на хладилник, а на душа. Може да имаш всичко и да гладуваш. Особено ако това, което ти липсва, е човещина.
В края на една моя сесия тринадесетгодишно момиче си пожела да срещне връстник с отворена душа. Поне един, който да не се страхува да се разкрие и да е с вътрешна дълбочина. И това се иска във време, когато хората навън не са придружени все още от роботи, но пък и не са се научили да различават себе си от всички свои версии и чужди отражения.
Търси се човекът.
Най- трудното не е да го срещнем, а да го разпознаем. Това бих нарекла истински късмет.
———-
P.S. В следваща публикация ще разкрия една неотразена , но набираща тихо скорост , плашеща причина защо младите хора имат толкова неясни мисли , макар че ги редактират още преди да бъдат изречени и защо има страх чувствата да бъдат разбрани погрешно, колкото и да са цензурирани .
Стела Богомилова
