ДАНИЕЛ ВЪЛЧЕВ ГОВОРИ ЗА ПОЛИТИКА, ЦИТИРА АЛЕКО И ХАЙТОВ

ДАНИЕЛ ВЪЛЧЕВ ГОВОРИ ЗА ПОЛИТИКА, ЦИТИРА АЛЕКО И ХАЙТОВ

Даниел Вълчев говори по Националната телевизия. Не е тайна, че хората се вслушват в думите му, че е умен и се представя за уравновесен и че е типичен представител на онези юристи от Софийския университет, които бяха изстреляни изневиделица от илюзията Сакскобурготски по върховете на властта. 

Даниел Вълчев казва, че най-голямата опасност за нашата демокрация е, когато политиците представят личните си интереси като обществени. 

Изтръпнах. 

Ако има някой човек, влязъл с политиката, който по класически начин да е представил личните интереси като обществени, това е Симеон Сакскобурготски. Не мога да повярвам, че Даниел Вълчев нехае, че ние ще се сетим за това. Инерцията тогава беше толкова голяма, че личните му интереси и облаги на Симеон изглеждаха като компенсации за страдания в миналото. 

Изведнъж всичко, което царската фамилия на Кобургите беше причинила на българите, се забрави, фамилията беше обгърната в легенди, след което легендата се разпадна. И зад всичките приказки за обществен интерес лъснаха имоти, банки, игри с държавния дълг, приватизации и реституции. 

Я погледнете министрите от „царското“ правителство. Те уж дойдоха от Лондонското сити, за да се жертват за България, а пожертваха нашата наивност, нашата сантименталност, ако щете. 

На пръстите на едната ръка се броят българските държавници, които не са стискали личния си интерес с две ръце и които не са разпускали държавния колан на харченето и грабенето.

Даниел Вълчев много точно и главно – без да му мигне окото, очерта какво трябва да прави Радев сега, в предизборната обстановка. Понеже трендът на Радев бил възходящ, той не трябвало да прави нищо, защото на „царя“ в пиесата всички се кланят. Даниел Вълчев си послужи с метафора за царя в пиесите, който не прави нищо, а всички се въртят като пумпали около него на сцената.

За мен това е обидно. 

Извинявайте, но аз не съм кокошка, на която ѝ е все едно какво зърно ѝ хвърлят и дали зърното всъщност не е кал и камъчета, и не съм магаре, което обикаля в кръг около някой кол, защото смята кола за център на света. 

Казвал съм го и ще го кажа пак – имам дежавю, че се разиграва същата пиеса, каквато беше при Симеон. И сега – с Радев, пак се бута напред идеята за господарите на мълчанието и за борбата с олигархията, която борба като нищо може да се спечели за осемстотин дни.

Добре е, че ще има партия на Радев. Надявам се тя да промени много неща. Но тая тайнственост ме плаши и всякакви съображения, че щели да плюят по хората, които са в евентуалните листи на Радев, не издържа в моите очи. Прощавайте, но това ми прилича на игра на криеница.

Горе-долу същите, доста загадъчни и на ръба на философията и остроумието бяха и отговорите на бившия президентски човек Иво Христов в една от появите му по телевизията. И той, и професор Даниел Вълчев говорят с хирургичната пресметнатост за операция, която трябва да се извърши единствено по определен начин. 

В хирургията – да, ама в политиката, в живота? Кога в края на краищата трябва да видим лицата на политическите си булки? Не е ли нормално да ги обсъдим, да им се радваме и да ги окуражим, ако има за какво, и да си кажем, ако нещо не ни харесва? Ами ако са булки втора употреба?

Докога ще подписваме празни чекове и ще се търси нашата любов единствено в аванс? 

Знам как ще се погледне на това мое писание. Ще кажат, че е наивно, идеалистично и нереалистично, че нещата са много по-сложни, че „борбата е безмилостно жестока“ и така нататък. Ще кажат, че не разбирам от политика и политическа борба. Всичко могат да кажат. 

Но аз въпреки това оставам при своята наивност, защото просто преди да си купя поредната надежда, искам, ако е възможно, да я видя, да я огледам, да я преценя, да я поразпитам това-онова. 

Спомних си за един от лозунгите, издигнати по време на кампанията на Сакскобурготски някога: „Гласувай със сърцето си!“ Мисля, че имаше и още един – „Идва новото време“.

Уморих се да гласувам само със сърцето си, защото най-често то се е мамело и подвеждало, а дали идва ново време, човечеството се пита още от раждането на Христос. 

Даниел Вълчев се позова и на двама големи български писатели – Алеко Константинов и Николай Хайтов. При Алеко Константинов ставаше дума за Солунската митница, на която чиновникът иска да обере каймака, а при Николай Хайтов – за това, че „едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш“.

Алеко Константинов и Николай Хайтов са много различни писатели. Бих казал, че са два свята – два художествени свята.

Лошото е обаче, че в нашия, реалния свят, политическите Солунски митници, митнички и гишета са навсякъде, искането на политиците е огромно, а моженето и правенето – никакви ги няма.

Николай Милчев