ДЕТСТВО НАШЕ

Най-простото и най-вярно нещо, което може да се каже за Деня на детето е, че това е Ден на бъдещето на България. Още по-ясно – това, което ще се случи с България, днес е в детските ясли и градини и в училищата. 
В известен смисъл, а и в пълния смисъл бъдещето на България сме всички ние, които от поколение на поколение и от род на род крепим държавата си. И ни се ще да я има. И преди всичко – крепим къщите си.
За да не слагам горчивина в сладостта и омаята на тоя ден, само мимоходом ще спомена, че ако се разходите по селата и градовете на България, ако погледнете училищата, в които сте учили – ако ги откриете изобщо, и ако видите как сутрин в училищните автобуси се качват деца, картинката ще ви стане ясна. София не е бъдещето на България. София е Островът на Робинзон Крузо, само че робинзоновците не го знаят. Толкова, за да не стане горчивината много.

Няма по-сладка измама от детството. Детството е целият живот на човека – целият му неосъзнат и прекрасен живот. И в тая връзка приказките за непълнолетие и пълнолетие, за незрялост и зрялост са само залъгвания, че сме станали по-умни, като сме пълнолетни и че зрелостта ни носи мъдрост. За щастие изобщо не става и дума. 
Вече не искам да мисля какво е било детството при другите, но при мен беше едно голямо нищонеправене и мотаене, един духовен и физически мързел, който обаче ми позволи да мисля встрани от себе си, встрани от приятелите си, встрани от игрите и интересите на приятелите си. Моето детство беше истинската литература, която и досега съм неспособен да опиша. Опитвам се, но не се получава, както ми се ще. 
Нито ми се е играело футбол, нито ми са се пушели цигари, нито ми се е къпало по цял ден в реката, нито ми се ходело нагоре-надолу по баири и долини, а всичко това е било част от самия мене и аз съм го получавал и вдишвал напълно самостоятелно. Винаги с приятелите си, разбира се, но встрани от тях. 
Моето детство беше най-красивата самота, най-безгрижната самота, която не те изстъргва и съсипва отвътре, а те прави да бъдеш навсякъде и във всичко.

Нямам представа нито как съм се научил да говоря, нито как да пиша. Но и до ден днешен от време на време край мен прелитат думи от детството, които като някакви извънземни същества ми напомнят за това, което е било, и покрай тая работа аз се паля и пиша, и се надявам, че написаното мирише едновременно и на минало, и на Космос. 
Изял съм доста шамари от майка си и ѝ благодаря с цялото си сърце. Да е жива и здрава на облаците. Още ми пищят ушите и още имам спомени за синини по задника си от точилката, с която ме налагаше понякога. 
Не знам и не искам да мисля за либералното боготворене на детето, не искам и да вярвам, че именно детето е центърът на Вселената, но съм сигурен, че детето трябва да открие собствения си център. И още повече съм сигурен, че на детето трябва да му се дърпат ушите, за да се научи да чува и да осмисля. За мен шамарите на майка ми са оня резонанс, който ме държи буден и който ми показва каква огромна любов има в един шамар. 
Гледам, че днеска всички си сменят профилните снимки във фейсбук с детски такива. И като си погледнат сегашните снимки, сигурно си викат: „Ама аз сега в какво съм се превърнал? Я виж какъв хубав съм бил като малък!“

Нашите единствено правилни снимки са най-малките ни снимки – първите ни снимки – първите ни голи снимки в пелени и с извити нагоре глави заради неукрепналите ни още вратлета и гръбначета. Първите ни бебешки снимки са нашите вечни портрети. 

Прави ми впечатление, че след Деня на детето на 1 юни веднага – на 2 юни, е Денят на Ботев и на загиналите за свободата на България. Има някаква дяволска и ангелска символика в това, че хванати за ръце, вървят два дена – единият – на началото на живота, а другият – не неговия край или на неговата безкрайност. И ако връзката между тях е именно Христо Ботев, то е, защото именно Ботев е едно гениално, пакостливо, непоносимо, бунтовно и същевременно най-вечно дете на българската свобода. Само едно дете като Христо Ботев може да се качи навръх Балкана и оттам да иска да подскочи и да види цялата си Родина. Само едно дете може да напише „Не плачи, майко, не тъжи“, пък после да прави каквото си иска. 

Николай Милчев