Една певица като Дара не е длъжна да лекува травмите на сънародниците си!

Една певица като Дара не е длъжна да лекува травмите на сънародниците си!

Не усещам тази победа като своя. Не ставам по-талантлива, по-достойна или по-българка от това, че Дара е спечелила Евровизия.

Не мога и да изпадна в национален възторг. На фона на живота, който живеят много българи, подобна еуфория ми звучи неестествено. Разбирам защо едни имат нужда да се почувстват горди, а други реагират с раздразнение и недоверие. Мисля, че под всичко това стои много умора, много разочарование и много срам, който отдавна носим като народ.

Публично съм принудена да призная , че се радвам за ЛИЧНИЯ успех на едно момиче- както се радвам за постигнатите цели на всяко от множеството деца , които познавам.

Не включвам себе си в успеха им. Все едно да благодариш на човека, че е постъпил човешки.

Нито ставам повече човек след нечий успех. Даже на младини не съм робувала на идоли и кумири.

Победата на Дара не може ни по- малко, ни повече да ме накара да се чувствам българка. Или пък недай , боже - да си спомня чак сега , че съм такава !

Евровизия пък съвсем няма общо с моето родолюбие.

Можем ли здраво да стъпим в реалността? Има разлика между човешка радост за нечий труд и нуждата да се „залепиш“ към чуждия успех, за да запълниш множество колективни дефицити.

Смятам, че зрялото ( на млади и стари) отношение казва:

„Радвам се за човека, защото е положил усилие, развил е талант посредством желязна дисциплина , с амбиция е издържал самоубийствено напрежение.“

Без да се превръща това в национална мистерия или в лична компенсация. Тя може би е просто борбен човек, който е успял?

Когато някой успее, това е преди всичко негова победа. Никой не е длъжен да превръща нечие постижение в собствена идентичност. Това дори е форма на уважение към самия човек: да не го употребяваш за колективна емоционална терапия.

Точно това ме дразни в част от реакциите - не радостта, а присвояването. Това внезапно:

„Всички победихме.“

„Всички станахме по-значими.“

„Сега се почувствах българин.“

„Браво, Дара“ - все едно точно ти си й възложил тая мисия, все едно това НЕ е нейната воля, личен избор. Никой не трябва да се държи сякаш от дивана е хвърлил детето-воин на вълци и през екрана се наслаждава на битката му. Ситуацията не е такава- ако не се драматизира и преекспонира заради гузната обществена съвест.

Харесвам тези коментари:

„Едно момиче е успяло. Това е хубаво. Но моето достойнство, професия, морал и идентичност не зависят от телевизионен конкурс.“ - за жалост , не видях подобна позиция. Ако я има - симпатизирам .

Не разбирам писъците за национално достойнство при явната демонстрация на всеобщ антагонизъм. Аз отказвам и двете крайности:

нито хейтърско озлобление,

нито екзалтирано обществено самохипнотизиране.

Просто признавам личния труд и таланта на Дара. Без да строя храм около нея. Толкоз.

От друга страна. Жал ми е за момичето - голям кръст й дават да носи : лошото самочувствие на един комплексиран и объркан , изстрадал народ.

Това е тъжната истина на фона на радостта , примесена със злорадство. В момента, в който Дара престане да бъде повече от усърден и трудолюбив артист и се превърне в съд за национални комплекси, върху нея се стоварва нещо нечовешко. Изведнъж тя вече не е Дара, а:

„доказателство, че струваме“ , или че сме

„символ на упадъка“ ; че сме

„лицето на Европа“ или

„предатели към традицията“; че сме

„надежда или срам за България“…

В този случай човекът изчезва под проекциите и вие , дето я мачкате и прехвалвате, я потискате, оковавате с прекомерности.

А най-жестокото е, че и възторгът, и омразата могат да бъдат еднакво обезличаващи. Едните я превръщат в средство за национална терапия, другите - в апокалиптичен символ. И двете страни й отнемат правото просто да е талантлив посредством дисциплина и амбиция професионалист , който твърде млад е успял в своята сфера и не лицемерно , без „телешки възторг“, съвсем естествено е харесан . И който , повярвайте, в този момент след главозамайващия успех има нужда от приземяване!

Иначе всички рискуваме да заприличаме на малките и несигурни общества , които постоянно товарят известните си хора със свръхсмисъл. Все едно всеки международен успех трябва да изкупи национални и исторически унижения. Само че, никой артист не може да носи такава тежест нормално.

И затова най-скромната , лаконично изразена позиция е премерено уважителна :

да признаеш личния успех, без да го превръщаш в национален наркотик или цивилизационна катастрофа.

Защото младите хора не са длъжни да лекуват травмите на сънародниците си.

Тук стои една още по-дълбока нишка, която рядко си казваме директно. Като общество често се държим така, сякаш и правото да харесаме, и правото да се възторгнем трябва да ни бъде „разрешено“ отвън. Все едно дори обичта към собственото ни трябва да мине през одобрението на някой по-голям, по-легитимен, по-„европейски“ поглед. И тогава чуждото признание се превръща в печат, който ни позволява да почувстваме радостта си без срам.

Това е същият механизъм, който стои и в по-тихия, но много по-интимен модел на родителя, който обича детето си само когато то донесе отличен. Любов, която чака резултат, за да се активира. И в двата случая има едно и също изкривяване: присъствието не е достатъчно, трябва одобрение, за да стане чувството „валидно“.

И когато тези две нива се срещнат : външното „Европа ни е разрешила възторг“ и вътрешното „обичаме, ако има отличен“ , тогава се получава странна зависимост. Не просто от успеха на другите, а от чуждия авторитет, който ни казва кога е позволено да се радваме. И това тихо подменя естествената човешка емоция с постоянно удостоверяване.

Не искам никой да има усещането за задушаване, което колективният екстаз (или колективната жлъч) причинява на индивида.

Стела Богомилова