Европа гори, а Брюксел пише стратегии… Идва ли времето „всеки да се спасява сам“?

Европа гори, а Брюксел пише стратегии…

Идва ли времето „всеки да се спасява сам“?

Това лято Европа гори… и буквално и политически.

От Украйна до Иран, от Сеута до Атина, от горските пожари до сметките за ток и гориво … кризите се сипят една след друга като добре организирана европейска програма. Само че този път програмата няма нито фонд, нито координатор, нито срок за изпълнение.

И най-интересното? … Континентът ни е богат, развит и най-вече пълен с лидери, които непрекъснато се снимат на срещи на върха, но изглежда, че …. Европа е все по-неспособна да решава какво се случва със самата нея.

След края на Студената война европейските елити живееха с красивата идея, че търговията, дипломацията и международното право са заменили грубата сила. Танковете били остарели, газът щял да тече вечно, а конфликтите щели да се уреждат с декларации и работни групи…

А после дойде Украйна.

Европа даде пари, оръжия, санкции, приюти милиони бежанци и избълва безброй речи за солидарност… Без европейската помощ Киев трудно би издържал толкова дълго нали?

Но когато се стигне до истинския въпрос … кой ще определя условията на мира … телефоните пак звънят между Вашингтон, Москва и Киев. Или …. Брюксел е важен участник, но не и режисьорът на спектакъла.

Създадоха „Съюз на желаещите“, проведоха срещи, написаха стратегии, обявиха, че „нищо за европейската сигурност не може да се решава без Европа“. Звучи внушително….

Само че засега всичко това прилича повече на мотивационен плакат в коридора на Европейската комисия, отколкото на реално разпределение на силите.

След като се отказаха от руския газ, европейските правителства тържествено обявиха, че са намалили зависимостта си. И действително я намалиха … от една зависимост към друга, по-глобална и по-непредвидима.

Достатъчно е някой в Техеран да “намекне” за проблем в Ормузкия проток и цените на горивата започват да потрепват. А когато те потрепнат, потрепва всичко … и транспортът и храните и самолетните билети и естествено … семейният бюджет.

Лондон и Париж обсъждат мисии за защита на танкерите. Брюксел подготвя координация. Военноморските сили чакат…, а Белият дом решава. И после Техеран реагира, а … Европа следи развитието с тревожен поглед и дебела папка с анализи.

Тук идва и най-ироничната част.

Европа прие едни от най-амбициозните зелени политики в света…ограничения, регулации, въглеродни квоти, забрани, стратегии до 2030, до 2040 и 2050 година. И на моменти човек остава с впечатлението, че ако климатът можеше да гласува, щеше да избере Европейската комисия с абсолютно мнозинство.

Само че …

Докато Брюксел изчислява въглеродния отпечатък на капачките за бутилки, пожарите изпепеляват Южна Европа, сушите удариха земеделието, а горещите вълни сякаш се превръщат в новото нормално.

Получава се едно някак си странно противоречие… Европа плаща висока икономическа цена за зеления преход и едновременно с това продължава да страда все по-силно от последиците на “глобалното затопляне”.

А какво да кажем за мигрантският натиск към Сеута … който показа още една европейска истина.

Всички държави искат силни външни граници, всички настояват за контрол и всички подкрепят солидарността.

Но когато натискът се стовари върху Испания, Италия или Гърция, солидарността …. тя често се свежда само до загрижени изявления и извънредни срещи на министрите.

И така миграцията се превърна не просто в граничен въпрос, а в политическа експлозивна смес, която подхрани крайните партии в почти цяла Европа.

И докато лидерите спорят за квоти, за механизми и пактове, избирателите започнаха да надигат глас: „Никой не контролира ситуацията.“

Или казано по- меко Европейският съюз работи добре, когато трябва да се приемат регулации за етикети, стандарти и процедури, но когато се наложи бързо стратегическо решение… е тогава вече … машината започва да скърца. Следват консултации, координации, формати, подформати, извънредни съвети и исторически компромиси, които често идват след като кризата вече е променила реалността.

И … каква е ползата от това да бъдеш “икономически гигант”, ако при всяка голяма криза чакаш други столици да решат какво следва?

Май нещата наистина не вървят на добре.

Европейските лидери продължават да говорят за „общи ценности“, „солидарност“ и „координиран европейски отговор“, но когато дойде истинската криза … война, енергийна паника, мигрантски натиск или природно бедствие - всяка столица първо гледа собствената си карта, собствените си граници и собствените си избиратели.

И може би това е най-тревожният знак за днешна Европа… не че няма ресурси, а че все по-малко вярва в способността си да действа като едно цяло.

Затова усещането, което остава след всички тези кризи, е неприятно просто - континентът изглежда все по-разделен, светът около него … все по-опасен, а времето за общи европейски илюзии - все по-кратко.

И колкото и да звучи сурово, все повече държави започват да се държат така, сякаш са стигнали до един и същи извод:

„Надявай се на съюзниците, но се подготвяй да се спасяваш сам.“

Защото в свят на войни, енергийни шокове, климатични бедствия и миграционен натиск красивите декларации може да стоплят политическите речи, но не топлят домовете ни,не пазят границите ни и не гарантират сигурността на хората.

А това вече не е просто трудното лято на Европа. Това е предупреждение, че идват времена, в които оцеляването може да зависи не от общите европейски обещания, а от способността на всяка държава да защити сама собствените си граждани, икономика си и своята сигурност.

И ако европейските лидери продължат да се държат така, сякаш всяка криза е просто поредният повод за среща на върха и обща снимка, следващото лято може да бъде още по-тежко … и тогава няма да се питаме взаимно „Какво ще направи Европа?“, а … „Ще успее ли всяка европейска държава да се справи сама?“

—————-

Росица Калинова