Д-р Катя Пенева е семеен консултант с над 15 г опит. Завършила е БАН, а от 2021 г е преподавател по приложна и трудова психология във ВХТИ Асен Златаров.
Живеем във време, в което не страданието, а богатството се превръща в проблем. Все повече кабинетът ми се посещава от хора, които не страдат от нерешени проблеми, а от неспособността да се справят с „щастието“ си. От малки ни се задава модел на социална успешност, който да гарантира успех. Бях изумена, когато, като психолог в едно частно училище в Бургас, на учениците се говореше за академични резултати и академичен успех. Още от съвсем малки на децата им се втълпяват високите изисквания и очакванията на обществото ни за „успешна реализация“. Стъпало, по стъпало някой друг вместо теб предначертава житейския ти път. В този слалом сякаш си лишен от собствен избор. Високи оценки в училище, престижен университет, още по-престижна професия, следдипломни квалификации, семейство, деца. И… “Катя, защо животът е толкова досаден?“. В един свят, в който се шири екзистенциалният вакуум, преситеността гарантира безсмислие, което, често впивайки зъби в телата ни, изсмуква соковете на фалшивото ни благоденствие.
Хората, които с лекота постигат зададените стандарти на живот, се превръщат в жертва на постиженията си. Още по-зле са онези, на които всичкото им пада наготово от небето. Не защото е лошо да притежаваш. Страшното е, когато нямаш какво повече да постигнеш и се превърнеш в консуматор. Истинският лукс в днешно време може да се окаже не скъпият начин на живот, а свободата да живееш така, както би се чувствал добре. И точно в това е проблемът. За много хора това е най-тежката дилема. Те дори не могат да си отговорят на въпроса кое е онова, което би ги направило истински щастливи извън зададения шаблон.
Да избереш собствен път не е лесно, изисква се пълна автономност. Живея в едно село и в него няма магазини, кафенета, а скъпите къщи са необитаеми. Жителите се броят на пръсти. Това са хора, които са намерили себе си в един бутиков свят. Тук няма с кого да се сравняваш и живееш според това, което си произведеш. Защото животът „се прави". Истинската храна и чист въздух се превръщат в лукс, гарантиращ дълголетие. Един живот, в който можеш да отложиш работа за утре и да решиш да си починеш, ей така, без причина. Няма неотложни графици и страничен натиск. Избираш да живееш и да изграждаш собствените си стандарти на базата на уменията си. Тук, на село, хората сякаш нямат потребности и излишни претенции.
„Бабо Дано, утре какво да ти донеса?“. „А нищо, баба, всичко си имам“. И не чувството за притежание, а усещането за удовлетвореност от живота бликва от устата на възрастната жена. При нея показността няма стойност, а честността й надминава и най-смелите ми очаквания. В този начин на живот хората не просто престават да искат, а си дават сметка за това, което притежават и то не се измерва с количества. Няма „лукс“, липсват и преструвки, претенции, нереалистични очаквания към света. Каквото си произведеш, това ще е.
Всеки човек има право на развитие и е отговорен за собствената си реализация. Тъкмо когато си на върха на социалната пирамида, осъзнаваш, че имаш още енергия и сили, но ти липсва смислена цел. Постиженията извън общоприетите норми са трудно начинание. Някъде встрани от установения начин на живот, човек може да намери онези истински предизвикателства, които са заложени в хилядолетния ни корен. Постоянното поскъпване на цените на тока и основните стоки за потребление не просто всяват смут, а задават все повече въпроса за човешката автономност и щастие. Онази, която са имали дедите ни, тази, която продадохме, за да имаме „висок стандарт“. Най-парадоксалното е, че истинският лукс днес може да се окаже не скъпият ни начин на живот, а свободата да изберем да живеем живота, от който се нуждаем, без излишни преструвки и грим. И ако тази тенденция се задържи, ще видим не просто нов стандарт на живот, а ново разбиране за успех.
Българин
2 months before
Проблемът ни е, че постояно се сравняваме с другите. И щото се сравняваме, половин България се е изсипала в Дубай и подобните курорти /даже не съм сигурен, че ги знам/. И по този повод да вметна - точно за това не искам да стъпя в Дубай, щото всички висят там. Да, успях в живота, мога да го кажа. Не си броя стотинките в магазина, плащам си спокойно тока, къщата ми е добре отвътре и вън, спокоено съм. Доволен съм. Ако искам повече, то е за да се чувствам по-добре. Ако ми е зле - задавам си въпроса защо не се чувствам комфортно и търся защо. Обаче хората около мен ги е страх да мислят, да усещат себе си и търсят външните дразнители и прояви, които ще им посочат колко са щастливи. Страшно е да останеш сам с главата си.
Коментирай