КАК НИ НАУЧИХА ДА СЕ МРАЗИМ и какво всъщност е женската сила?

КАК НИ НАУЧИХА

ДА СЕ МРАЗИМ

и какво всъщност е

женската сила? 

Днес масовата култура в България е решила вместо нас каква е „успялата“ жена.

Тя е или статусна – обгрижвана от мъж, с подаръци, сигурност и показност.

Или е „силна“ – но представяна като студена, самотна, озлобена и неспособна на любов.

И между тези два образа жените не просто се делят.

Те се противопоставят.

Едните казват:

„Аз си купувам всичко сама“ – и гледат с презрение онези, които получават грижа и подаръци.

Другите отвръщат:

„Ти не си в женската си енергия“ – и обезценяват жените, които са избрали да се справят сами.

Така ни научиха не просто да избираме страна.

Научиха ни да се мразим.

А истината е, че това разделение е лъжа.

⸻

Преди повече от сто години, в едно китно селце – Кошарица, сгушено в полите на Стара планина, населено с хора от Беломорска Тракия, живееше една обикновена българка.

Моята прабаба Хрушина.

Тя се омъжила два пъти.

Първият път останала вдовица – без деца.

Вторият път взела вдовец… и пак овдовяла.

Този път с четири деца на ръце – две нейни и две сирачета от покойния ѝ съпруг.

Времената били жестоки.

Балкански войни. Първа световна война. Инфлация. Глад.

Мъжете били по фронтовете.

Жените – оставени да държат домовете, земята и живота.

Без мъж до себе си, за една жена било трудно да отгледа дори едно дете – камо ли четири.

Роднините ѝ казали ясно и без заобикалки:

„Ако искаш да задържиш децата, трябва да се омъжиш отново. За почтен вдовец. Той ще върти имотите ти. Така е редно.“

Това бил изборът ѝ.

Брак по сметка – или риск.

Не всяка жена по онова време е можела да върти имоти.

Не всяка е имала право.

Не всяка е имала смелост.

Не всяка – ум.

Тук се появява един роднина – банкер, когото хората наричали „Банка Змия“.

Не защото бил лош, а защото мислел остро и далеч напред.

Той не ѝ казал:

„Омъжи се.“

Казал ѝ:

„Научи се да мислиш. Инвестирай. Купувай земя. Обръщай парите си в злато. Планирай. Така няма да ти ги изяде инфлацията.“

И тя се научила.

С четвърто отделение.

Без шум.

Без показност.

Без да парадира.

Научила се да управлява имоти, да наема работници, да мисли в дългосрочен план.

Отишла и си прибрала децата от сиропиталището.

Отгледала ги сама.

Построила им домове.

Осигурила ги достойно.

Тя не е била нито зависима, нито озлобена.

Нито покорна, нито студена.

Тя е била силна, но добра.

Обичаща майка.

Жена с гръбнак.

Жена с избор.

Тя не се примирила с това, което обществото очаквало –

брак по сметка и тиха покорност.

Това не е приказка.

Това е България.

⸻

Днес, сто години по-късно, много жени все още вярват, че нямат избор.

Че трябва да избират между сигурност и свобода.

Между любов и сила.

Между това да бъдат „обгрижвани“ или „самодостатъчни“.

А истината е, че в малко общества жената може да бъде всичко това едновременно.

И в България може.

Автентичната българка носи сила, която превъзхожда тази на много нации,

защото тази сила е всичко в едно:

– може да бъде образована

– може да бъде финансова независима

– може да има любов и мъж, който се грижи за нея

– а може да избере и да бъде сама

по свое решение.

Точно както моята прабаба Хрушина е избрала преди сто години.

Въпросът не е дали българката има сила.

Тя я има – в корена си, в паметта си, в кръвта си.

Въпросът е дали ще си я спомни.

⸻

Автор: Цветелина Ватовска