Какво се случи с душата на България?

Какво се случи с душата на България?

Дълго време не исках да пиша за случая с 14-годишното дете, убило майка си. Аз самата имам 14-годишен тийнейджър, а майката е жена, близка до моята възраст. Повярвайте ми, тази тема е изключително тежка за мен. В нея има огромна трагедия — за една майка, загубила живота си, и за едно дете, което е извършило нещо ужасяващо. Не искам да правя предположения за конкретния случай, а да споделя мислите си за това какво се случва с нас като общество и как се стига до подобни трагедии.

Прочетох много коментари, в които мъже обвиняват жените за разпадането на семействата, за развода и за възпитанието на децата. Но наистина ли всичко е толкова просто? Можем ли да посочим един виновник за разпада на семейството, или проблемът е много по-дълбок — в отношенията помежду ни, в ценностите ни и в начина, по който живеем?

Виждаме семейства, разрушени от студени и пресметливи отношения, от роднини, които настройват синове срещу снахи, вместо да помагат за запазването на дома. Виждаме хора, за които престижът, парите и властта са по-важни от любовта, както и мъже с материални възможности, които унижават и потискат жените до себе си. Това не се отнася за всички, разбира се. Но тези модели съществуват и оставят след себе си болка, отчуждение и разбити семейства.

А какво става с близостта между поколенията? Все по-често възрастни родители остават сами, деца и родители се отчуждават, роднини се карат за наследства, а всеки сякаш е съсредоточен единствено върху собствения си комфорт. Някога бабите и дядовците често са били връзката, която е държала семейството заедно. Днес сякаш все по-трудно намираме път един към друг.

Имам и личен пример, който няма да забравя. Жената, която ми помагаше в домакинството, беше от турски произход — трудолюбива майка, отдадена на семейството си. Съпругът ѝ работеше в Германия, а двамата спестяваха и построиха дом за всеки от двамата си синове — по един етаж в общ двор, за да могат да останат близо един до друг. Когато тази жена преминаваше през труден период, синовете ѝ бяха до нея, грижеха се за нея и я подкрепяха. Това ме впечатли дълбоко. Не защото всички семейства от един произход са еднакви, а защото видях нещо, което ми се иска да срещам по-често — истинска семейна солидарност.

И не, проблемът не е в това дали живеем в малък апартамент или в голяма къща. Не е в това дали сме богати или бедни. Можеш да имаш всичко материално и да живееш сред студени хора. Можеш да нямаш много, но да имаш дом, изпълнен с обич. Проблемът започва, когато личният комфорт, парите и външното впечатление станат по-важни от човека до нас.

Същото важи и за децата. Понякога сякаш сме толкова заети да им осигурим престижно образование, добри оценки, успех и финансова сигурност, че забравяме да се погрижим за вътрешния им свят. Учим ги да постигат, но учим ли ги да съчувстват? Да говорят за болката и гнева си? Да уважават другия, да приемат граници и да разбират стойността на човешкия живот? Не знам какво е довело до конкретната трагедия, но вярвам, че като родители трябва да си задаваме тези въпроси.

Аз имах огромното щастие да имам баба, вярваща християнка. Тя ми остави едно от най-ценните наследства — вярата в Бога. За мен тя е вътрешна опора, надежда и морален ориентир в трудните моменти. Това не означава, че само вярващият човек може да бъде добър, нито че религията сама по себе си предпазва от всяко зло. Но вярвам, че когато човек загуби връзката си с духовността, с корените си и с усещането, че има нещо по-голямо от личната изгода, рискува да изгуби и посоката си.

Понякога се питам какво би видял един чужденец, ако мине през някои наши градове и села. На места ще срещне казина, офиси за бързи кредити и обещания за лесни пари, докато църквите стоят затворени, занемарени или полуразрушени. Разбира се, това не е цяла България. Има хора, които пазят вярата, традициите и човечността. Но този контраст ме натъжава и ме кара да се питам какво поставяме на първо място като общество.

Понякога се чувствам като чужденец в собствената си страна. Не защото не обичам България, а защото ми липсват топлината, близостта, съпричастността и онова усещане, че хората са готови да бъдат един до друг не само когато имат полза от това. Липсва ми чувството, че семейството е място, където човек намира подкрепа, а не още една битка, която трябва да спечели.

Искам да уточня нещо важно: материалното и духовното наследство не се изключват взаимно. Можем да оставим на децата си дом, пари, образование и финансова сигурност, но наред с това да им дадем обич, съвест, уважение, човечност и вяра. Не е нужно да избираме между доброто бъдеще и добрата душа. Истинското богатство е да успеем да им дадем и двете.

А най-тъжното е, че много български деца рискуват да останат без истинско наследство — някои без домове и финансова сигурност, други с образование, но без нравствени ориентири, а най-болезненото е да израснат без любов, ценности и вяра в Бога — без онази вътрешна опора, която не може да се купи с никакви пари.

Не твърдя, че загубата на вяра обяснява всички трагедии, нито че има едно-единствено решение за проблемите ни. Но вярвам, че ако искаме да променим България, не можем да се грижим само за образованието, доходите и фасадите си. Трябва да се погрижим и за отношенията помежду си, за семействата си и за душите си.

Защото въпросът не е само какво се случва с децата ни. Въпросът е и какво им предаваме — и какво се случи с душата на България?

Цветелина  Ватовска