МОРЕТО, ПЪРЖЕНИЯТ БОБ И ДЕХОДРАТИРАНИЯТ ЖЪЛТ ДОМАТ НА ПРАХ

МОРЕТО, ПЪРЖЕНИЯТ БОБ И ДЕХОДРАТИРАНИЯТ ЖЪЛТ ДОМАТ НА ПРАХ

В последните години от живота си Христо Фотев много е гледал телевизия. И беше тъжен, защото му бяха откраднали телевизора. Крадците минали през прозореца на първия етаж, където живеел поетът, и му задигнали телевизора.

– Няма да мога да виждам морето, – казал Христо Фотев. – Без телевизор няма да мога да виждам морето. 

Тогава набързо събраха пари и му купиха телевизор – приятели. 

Не е минало оттогава кой знае колко време, но си спомням как щъках аз тогава нагоре-надолу и ми беше чудно, че на Фотев му е мъчно за телевизора. Искало ми се е сякаш все да пише, да мисли нещо, да си пие водката и така нататък… А накрая той само мълчеше. Правят интервю с него и той мълчи. Отиде на среща с почитатели и мълчи. 

А сега разбирам, че е искал да гледа морето по телевизията, защото вероятно не му се е ходело при морето. Да отидеш където и да е, е голямо усилие. Изчерпващо усилие.

Поетът не може да диша без думите за морето и не може да диша без онова море, което се нарича Жена, чиито коси светят в тъмното като електричество. 

Не пиша есе за Христо Фотев – виждал съм го само няколко пъти и се опитвам да кажа, че вероятно последните години от живота на човек илюзията е много по-важна от действителността. 

Какво всъщност е телевизорът? Прозорец, през който от време на време гледаш. Само дето не гледаш реалност, а подбрана от други реалност. Някаква цветна трепкаща матрица, която те поглъща и която ти действа едновременно като морфин и отрова. 

Много хора си мислят, че като напишат, че не гледат телевизия, и се извисяват. 

Телевизията е навсякъде около нас. 

Мръсният град е телевизия.

Пикнята на кучето в асансьора е телевизия.

Бормашината е телевизия.

Стоичков и Дара са телевизия.

Отвратителните и въртящи се в калейдоскоп анализатори са телевизия. 

И нищо от това не е реалност. По-точно – нищо от това не е реалността, която съм си представял и която съм обичал. 

Гледам през прозореца от деветия етаж и единственото нещо, което не е телевизия през очите ми, е снегът. 

Крайно време е някой да измисли къщи или апартаменти, които да летят в Космоса и през чиито прозорци илюминатори да погледнем и към други илюзии. 

Крайно време е на гърдите ни да висят не кръстчета, по едно малко телевизионно екранче, което да е знакът на новата ни религия.

Изкуственият интелект рано или късно ще го направи това последно покръстване. 

Говорим си снощи с изключително умен млад мъж и той ме пита как така дават все едни и същи хора по телевизията. 

За да си помислим, че ние сме излишни, му отговорих и допълних нещо от рода на „и да се самообвиняваме, че нищо не разбираме от живота, че сме се провалили, че сме некадърници и неблагодарници. Сякаш ни няма изобщо. Мидички в аквариум за рибки“.

Аз съм на седем морета от Христо Фотев във всяко едно отношение. А като прибавим, че морето ме плаши и съм алергичен от йодните изпарения на водораслите, си мечтая по телевизията да дават пържения боб в тава на баба ми Дона – с оная пукаща и пулсираща тънка коричка от червен пипер отгоре. 

А срещу мен в телевизора френски виртуоз готвач – извънземен френски готвач, е приготвил гурме от карамелизирани ядливи дантели, от говеждо, „нахранено“ с масло, от картофи с цветовете на дъгата… И всичко оградено в кръг от прах на жълт дехидратиран домат. 

Къде живеят тия жълти дехидратирани домати и как се връзват с морето и с пържения боб, не знам. 

Но земята се изплъзва изпод краката ни и все по-рядко стъпваме твърдо на нея. 

Пак от снощи ми се върти такъв стих в главата: „Смъртта е сводник на пръстта“. 

Добре започва, макар и малко стряскащо и дидактично, но като се замисли човек – и животът е сводник на пръстта, и телевизорът е сводник на пръстта… Само поезията е сводник на илюзиите … 

Дано накрая не се окаже, че всичко е един кръг от дехидратиран жълт домат на прах.

Николай Милчев