На самолетът пешеходец, небето му е криво.
Имаме си самолет. Чакаме втори. Надяваме се вторият да се случи женски, самолетите да се харесат, да загнездят и да си измътят малки самолетчета. Ние ще се грижим за тях, докато станат големи и силни. Тайно стискаме палци да не ни изпратят втори мъжки самолет, че тогава ще си останем само с едната модерна любов и без наследство. Чакаме и се надяваме.
Извинете! Шегувам се. Сега сериозно!
Самолетът, който живее по нашите летища, е крайно време да влезе в червената книга на самолетите…
Ето… Пак се шегувам! Добре, че ме познавате и не ми се връзвате.
Така нареченият самолет не е сертифициран да лети в неоторизирано небе. Трябва веднага да се назначи фирма, която да направи експертна оценка и да издаде документ. Защото това нашето не е небе, а тотална кочина. В него могат да летят какви ли не неща. Дори детски хвърчила могат да летят. Това обърква фините уреди на съвременната техника и тя излиза от строя. За по-неуките давам пример – все едно с микроскоп да режеш лук. На ситно, при това.
Пак не издържах и продължих с шегите. Такъв съм си аз, неиздържлив.
Всъщност ние имаме самолет, който не е самолет, а знак за принадлежност. Искаме от него да лети, но не разбираме, че той има други функции. Този летателен апарат прилича на онези знаци, които древните римляни са слагали по вратовете на клетниците, уловени по полетата на Галия и докарани в Рим да дадат рестарт на икономиката. Тези медали са били железни и са показвали кой на кого е собственик. Тогавашният съвременен свят не е допускал да се шляят роби без собственици по улиците на древния град. И днес с малките, пък и не толкова малките държави е същото. Не може да ги има без да се знае на кого са. Само че днес е много трудоемко, пък и нецивилизовано да гониш хората по улиците и да им слагаш нашийници. Затова ги хващаш за ушите да си купят един прескъп самолет и той да показва на кого принадлежат. Затова не очаквайте по някакви паради тази авиационна страхотия да лети. Достатъчно е да съществува там някъде и ние никога да не забравяме своето място. Имаме си самолет – принадлежим.
Това достатъчно сериозно ли беше?
Емил Йотовски
