Народът, който спря да вижда

Народът, който спря да вижда

На пръв поглед ще кажете, че между отсечената гора, незаконното строителство и трагедията с децата няма връзка. Няма пряка връзка, но има една обща причина – мълчанието.

Мълчанието на хората, които виждат, но не говорят. На хората, които чуват, но не реагират. На хората, които са убедени, че проблемът не е техен.

Сто декара гора се изсичат пред очите на цял град. Хората виждат. Институциите виждат. Служители, чиновници, специалисти, съседи – всички виждат. Но когато дойде моментът някой да каже „Спрете!“, настъпва тишина.

Две деца падат от прозорец в жилищен блок. Отново хората са наблизо. Отново някой е могъл да чуе, да забележи, да реагира по-бързо. Но обществото все по-често живее зад заключени врати и затворени сърца.

Това е най-страшната болест на нашето време – не омразата, а безразличието.

И когато се запитаме защо никой не вижда и не чува, когато трябва да види и да чуе, трябва да си зададем един по-дълбок въпрос: какво се случи с душата на народа ни?

Защото слепотата не започва от очите. Тя започва от сърцето.

Преди поколения българинът е живял в общност. Познавал е съседа си. Познавал е болката му. Църквата не е била просто сграда, а място, което е събирало хората около общи ценности – милосърдие, отговорност, състрадание и страх от Бога.

Днес в много села църквите са празни или ги няма. Но още по-страшно е, че в много души също е настъпила пустота. Загубихме усещането, че сме отговорни един за друг. Загубихме разбирането, че чуждото страдание е и наша грижа.

Когато човек престане да вярва, че има по-висш морален закон от личния интерес, той лесно започва да си затваря очите. Тогава отсечената гора не е негов проблем. Тогава възрастният родител остава сам. Тогава съседското дете не е негова грижа. Тогава несправедливостта се превръща в нещо обичайно.

Затова днес виждаме деца, които посещават родителите си веднъж годишно. Баби и дядовци, които виждат внуците си само през телефона. Хора, които живеят врата до врата, но не се познават. Цели квартали, в които има много жилища, но малко общност.

България не се обезценява само от корупцията, незаконното строителство или демографската криза. България се обезценява всеки път, когато мълчим пред очевидното зло. Всеки път, когато предпочетем удобството пред истината. Всеки път, когато видим несправедливост и си кажем: „Това не ме засяга.“

А истината е, че ни засяга.

Защото народът не е държавата. Народът сме ние. И когато престанем да пазим природата си, семействата си, възрастните си хора, децата си и моралните си ценности, ние сами обезценяваме страната си.

Затова въпросът не е кой е виновен. Въпросът е кога отново ще прогледнем.

Защото обществото не се нуждае само от нови закони. То се нуждае от съвест. От повече човечност. От повече смелост. И от повече вяра в Бога – не като традиция, а като жив източник на морал, който ни напомня, че не сме сами на този свят и че носим отговорност един за друг.

Само тогава ще започнем да чуваме, когато някой вика за помощ. Само тогава ще виждаме, когато пред очите ни се извършва несправедливост. И само тогава България ще може да намери отново своята душа.

И когато градските баби и дядовци се интересуват повече от следващата промоция в Кауфланд и Лидъл, отколкото от собствените си внуци, това също е знак за дълбока морална криза. Когато роднини отказват да помогнат дори за погребението на свой близък, тогава вече имаме сериозен проблем. Това общество е болно не защото няма финансови възможности, а защото все по-често губи състраданието, солидарността и чувството за дълг към другия човек и тогава и това общество обеднява първо духовно, а после и материално.

И може би е време да си признаем една неудобна истина. Често обясняваме всичко с бедността – че хората са отчуждени, защото са бедни; че са озлобени, защото нямат достатъчно средства; че са безразлични, защото животът е труден. Но дали е така?

Истината може би е точно обратната. Народът ни не е лишен от духовност, защото е беден. Народът ни е беден, защото е изгубил духовността си. Защото там, където липсват съвест, взаимопомощ, вяра, доверие и чувство за общност, рано или късно идва и материалната бедност.

Цветелина Ватовска