НАЙ-ТЪЖНАТА МИ МИСЪЛ - ВСЕ ПО-МАЛКО ХОРА МИСЛЯТ...

Потопени в битието си, изобщо не виждаме дълбоките, фундаменталните причини за личните си ядове и за обществените проблеми.

Всеки се е юрнал да успява. Иска да е шеф, иска да е политик, иска да е господин главен или госпожа главна, без да знае какво е успех и без дори да си задава въпроса какво е успех за него самия

Всеки иска да е богат, защото такъв е тренда, това ни набиват в главите от много години, но нито знае колко да е богат, нито знае какво е и защо трябва да е такъв.

Още по-малко знаят нужно ли е да са успели и богати, наложително ли е да загубят нормалното, човешкото, само за да са успели и богати.

Който задава такива въпроси е обявен за дървен философ или лайкаджии. Идеи, надежди, любов, това защо, онова как? Бошлаф, както би казал Бай Ганьо Балкански.

Не мислим. Само искаме - още и още и още. Това вече е наложено като наша същност.

Така средата, в която живеем, се превръща в състезателна писта, по която всеки бяга, за да изпревари другите. Още по-лошо - превръща се в джунгла, обитаваната от всякакви гадини, готови да се убиват и изяждат един друг.

Все по-малко го осъзнават, все по-малко се замислят, че за да си богат и за да успееш в нашите времена, трябва да си някакъв помияр, безроден звяр, вечно озъбен и олигавен от стремеж към успех и пари.

Не бива да си подобие на благородно животно като вълк, немска овчарка или Акита ину, а да си гнусен помияр, готов да ближе когото и когато трябва и да хапе или лае пак когото и когато трябва, според волята на съответния господар.

Ако можем да характеризираме множеството ламтящи за успех и пари хора като животни, би звучало така, но ако опитаме да характеризираме животните като хора, ще ударим на камък.

Защото никое животно, дори и най- мръсните помияри, не могат да се мерят по помиярщина, подлост и гадост с голяма част от днешните хора.

Дори и най-грозният помияр е способен на любов, състрадание, съчувствие, а много от хората вече не са.

За съжаление, цялата тази отвратителност става все по-невидима. Скрита е напълно зад лъскавата фасада на стремежа към успех и пари.

Ако имаше навсякъде криви огледала, в които да виждаме истинските си същности, вероятно щяхме да се ужасим от себе си и може би светът щеше да е друг. Но такива огледала няма открити, а ако има - ние и тях не виждаме, защото бягаме като коне с капаци само по оградената с високи стени писта към парите и успеха.

Иван Спирдонов