НЕ ГИ РАЗБИРАТЕ ТИЯ РАБОТИ

Лидерът на ГЕРБ – генерал лейтенант от МВР Бойко Борисов е пуснал клипче във връзка с присъствието на Ивайло Мирчев и Божидар Божанов на Тюркян чешма. В клипчето Борисов се изразява ето по този начин: „Искам да ви кажа на тези пребоядисани млади комунистчета, чиито бащи и дядовци направиха Възродителния процес, а ние тогава като млади офицери ни изпратиха там Дулово, Каолиново, Разград- да пазим реколтата - играете си с нещо, което не разбирате. Което е страшно за държавата. Не го правете, това е лошо за България!". 

Наистина, не ги разбират тия работи Ивайло Мирчев и Божидар Божанов. Взели инерция от митингите, гледат да „надграждат“ временните си успехи, да се правят на страшно загрижени за турския етнос, да се правят на антикомунисти, а после да даряват кръв. 

Като отиват на Тюркян чешма и поднасят цветя за загиналото турско момиченце по време на Възродителния процес, те не разбират, че докосват генетични струни в душата на българина.

Възродителният процес беше голяма неразбория, много недомислена работа и още тогава се усещаше, че е грешка. Голяма грешка. Имаше едно смълчаване тогава, една дълга тъга, върволицата с коли, багажи, пропагандата буксуваше… Личеше си, че на българите им е много мъчно, дето става така. 

Мирчев и Божанов обаче или се правят, че не разбират, или наистина не разбират, че така, както турците помнят Възродителния процес, така ние – българите, помним вековете на турското робство. Нашите прадеди и деди са платили с кръвта си каквото е имало да плащат и каквото е нямало да плащат. Етническите турци платиха с имената си, с отскубването си от корена и с жертви, разбира се, глупостта да им се сменят имената. 

Това наистина са много тънки работи и колкото да говорим за комшулуци и комшийство, колкото наистина да сме си близки и да живеем добре заедно, много, ама много трябва да се внимава, когато се пипат тия въглени.

Тези неща са по-силни от всичко. Те са гени, кръв, живот, психология.

От една страна е Гара Буново, от друга страна е Тюркян Чешма.

В Ловеч, в училище „Тодор Кирков“, учех в един клас с десетина турчета. Нито за секунда не съм имал мисъл в главата си, че са някакви различни от нас – никога. В едно от туркинчетата – Алие, бяхме влюбени всички момчета. Красавица, кожата ѝ – памук. В класа ни учеше и турче със „странно“ и „неприлично“ в моите очи име. Беше затворено, вглъбено, ръбесто момче, личеше си, че е с характер, че е особено (тогава аз не съм ги осъзнавал тия работи, осъзнавам ги сега). И като почнах да му се подигравам на „неприличното“ име, направо пощурях. Сега ме е срам, че съм правел така. 

Години по-късно съвсем случайно се засякохме на един от първите митинги, на който турците си искаха старите имена. Беше позверял. Обиждаше ме на улицата, искаше да ме бие, наприказва ми за една минута такива обиди и обвинения, от които ми се зави свят. 

Когато аз му се подигравах на името, бяхме момчета. Сигурно е, че много го е боляло, че ми се е ядосвал, че не е смеел да ми направи нищо, а е искал… И беше дошло време да ми го върне. Бил съм едва ли не някакъв престъпник спрямо него, а не съм го знаел. Уж момчешки работи, а се оказаха страшни работи. 

Сещам се и още нещо. В училището „Баба Парашкева“ в Ловеч имало момче, турче, което се казвало Метин. Като му сменили името, на другия ден учителка влязла в час и искала да го изпита. 

– Кажи, Метине! 

– Другарко, той вече не се казва Метин, а Михаил.

Учителката трепнала, била млада учителка, попитала момчето как иска да му казва – Михаил или Метин.

– Както Вие искате – отговорило детето.

Какво му е било на душицата, само то си знае. Учителката обаче докрая го наричала Метин.

Ами сега я си представете кърджалийските времена.

Я слезте по-дълбоко във вековете, в които българите сме останали шест-седемстотин хиляди и сме били пред изчезване.

Ами я си представете Ботев, Левски, Руско-турската война.

Представете си работите, които са ставали след Освобождението ни – заграбване на турски къщи и имоти, съдене, после заиграване с турците в България – от различни партии преди 9 септември 1944 година, та чак до Възродителния процес. 

Един сантиметър да махнеш от този „исторически конец“, и конецът ще стане въже и ще ти затегне шията.

Тънките сметки, политическата конюнктура не водят доникъде. Ние сме хора, за да се променяме, за да овладяваме страстите си, за да живеем цивилизовано и заедно, но сме и хора, за да чуваме глъбините на кръвта и гените си. 

Понякога страстите са повече от мозъка.

Бойко Борисов е прав, като казва, че двамата юнаци – Ивайло Мирчев и Божидар Божанов, не разбират от тия работи, но се прави на умряла лисица и автоматически политиканства по същия начин, като разправя, че дедите на тия двамата били виновни за Възродителния процес, а той, като пожарникарски офицер, бил пазил тогава реколтата. 

Смешно и жалко е да се говорят такива работи. 

Вярно е, че тогава се „пазеше“ реколтата, но всички знаехме, че се пази идеология, конюнктура, пази се нечие оставане на власт. За политиците обаче това е като „добър ден“ – да кажат една истина и после да я затрупат поне с две-три лъжи.

Много съм чувал да се говори, че ако не е бил Възродителният процес и ако турците тогава не са били напуснали България, сега са щели да са толкова много, че като гласуват, да са първа политическа сила.

„Математически погледнато“, изглежда има някаква истина. Но човешки погледнато – няма никакъв смисъл. Видя се, че няма никакъв смисъл.

Помислете си само какво „дойде“ на мястото на изчезналите турци и кой „зае“ тяхното място. 

Оголихме я тая България и ѝ вдигнахме полите до кръста. Събрахме се два-три града около гърдите ѝ и смучем ли, смучем. Смучем и мляко, и кръв, и гной. 

В света има тайни неща, страшни неща. Хората носят в себе си тайни неща и страшни неща. И не знам кое е по-добре – тези страшни и тайни неща да се открият и да станат явни, или да бъдат затаени. Ако не могат да бъдат затаени, поне да не ги разиграваме на комар. И да не си мислим, че цветята и дарената кръв са Пътят и Истината и Животът.

Николай Милчев