НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, ЗАСЛУЖАВАМЕ ПОВЕЧЕ

В нашата къща никога не сме се карали много. Майка ми и баща ми са се карали, разбира се, мълчали са си по половин-един ден, но в края на краищата говоренето и животът са продължавали. Грапав, шарен, бодлив, кадифен, шаячен – различен живот, но винаги е продължавал. 
Тишината – особено в семейството и политиката, е признак, че нещо не е наред. Оставете настрана приказките за спокойствието и уединението. Не се ли говори в една къща, нещо е счупено. 
Никога няма да кажа, че по време на социализма всичко е било по мед и масло. Не – не е било по мед и масло. Много прости хора бяха на власт, идеята за равенството и справедливостта се използваше и за лично облагодетелстване, но все пак имаше някакъв идеал. Какъв е бил този идеал ли? Идеалът беше, че в човешкия свят освен вълци и овце, освен свръхбогати и просяци, трябва да има някакъв баланс. Баланс между преялия и гладния трябва да има в края на краищата. Идеята на социализма за равенството беше проядена от алчност, от семейственост, от тъпо чувство, че властта ти дава право да мачкаш, и от опиянението, че тая власт е вечна. Социализмът се провали, защото се провали представата за човешката доброта и се провали представата за единството и хуманизма. И защото липсата на салам и банани се оказа непоносима. Сега салам и банани – колкото щеш.

Оказва се, че през цялата човешка история ние сме живели в джунгла и сме се дебнели един друг, ограбвали сме се един друг. И когато в периоди на просветление сме достигали висини в изкуството и в науката, то по-скоро е било изключение, отколкото правило. Страшна наука развихме, чиято първа цел е да направи оръжие, което да избие враговете ни. И с което оръжие ние да властваме над другите, които нямат такова оръжие. 
Какво е това наше сегашно изкуство, което деградира до нивото на най-ниските потребности на нашата плът? Благословени да са потребностите на плътта ни, но изкуството трябва да дърпа духа ни нагоре, а не да ни овъртолва в креватни и кръвосмесителни истории. Изкуството, разбира се, че забавлява, но то не може да има функции само на шут и на смешник. И не може да има изкуство, срамуващо се от родова кръв и памет.
Трудно ми е да възприема, че сме в предизборна ситуация, а сме обгърнати от мълчание. Политическите ни гуровци се изпокриха и оставиха бойните си питбули да се ръфат до кръв в Народното събрание и в телевизорите.
Вместо да се превърне във време на дискусии и идеи за бъдещето, сегашната предизборна кампания се превръща в дебнене и надцакване в мрака и в сенките. Страшна е тая предизборна кампания, в която компроматите са номер едно. И мръсното бельо, и далаверите, и кражбите са камъни в чужди градини. 
Такова падение на предизборна кампания не е имало никога. Оставихме Петрохан и Околчица да са предизборната ни кампания. 

И ми се ще да кажа на всички, които мърсуват с трагедията Петрохан и Околчица, че не – ние, българите, не сме педофил; ние, българите, не се обожествяваме; ние, българите, не застрелваме деца; ние, българите, ходим на Околчица, за да се поклоним на Ботев, а не да убиваме и да се самоубиваме. 
И искам да кажа още, че ние, българите, заслужаваме повече и от осемте джуджета, и от двеста и четиридесетте джуджета в Народното събрание. 
Заслужаваме повече от всичките си главни прокурори, взети накуп. Заслужаваме повече от това, да ни лъготят за американските бойни самолети на софийското летище. 
Заслужаваме повече от това служебно правителство.
И заслужаваме някой, в края на краищата, да се извини, че ни превърна в нерегламентирано сметище. От народ станахме нерегламентирано сметище със затихващи функции. 
Вчера в разговор на четири очи с известен български политик му казах, че България сега има един най-голям проблем, а той е, че изчезваме, че се стопяваме, че провинцията се обезбългарява, че земята ни слуша друга реч, че е друг ритъмът, с който живеем, вибрациите, с които живеем, вече са други. 
Не знам дали ме е разбрал този известен наш политик, но на входа на партийната централа стояха хора като пред църква.

Да се чуди човек – откъде има още хора, вярващи в партиите.
Ние наистина заслужаваме повече.

Николай Милчев