,,ОТЛИЧЕН 6’’ ПО ЕЗИКОВА НЕМОЩ

,,ОТЛИЧЕН 6’’ ПО ЕЗИКОВА НЕМОЩ

Ден преди 24 май едно момче от 6-ти клас в психолингвистичната ни сесия ме шокира: поиска да му помогна за необичайно домашно по БЕЛ.

Инструкцията към децата от учителката в училище била горе-долу следната - да напишат стихотворение или разказ, „като думите са малко, езикът е беден, изреченията неясни и с неправилен словоред“.

Помислих, че детето нещо не е разбрало. Помолих за разяснение и се уверих, че учителката наистина иска от учениците текстове, които да са на РАЗВАЛЕН БЪЛГАРСКИ.

Като там, където не достигат думи от родния език, да се вписват чужди - примерно от английски. Можело да се ползват и много междуметия, колкото искат многоточия и жаргонни употреби.

Веднага направих справка с изкуствения интелект. Той ме увери, че детето правилно е разбрало задачата. Оказа се, че в часовете по креативно писане това било „класическо“ упражнение за влизане в роля - героят да има малко думи, езикът му „да не стига“ от вълнение или просто да пише под формален лимит.

И децата пишат. Продуцират текстове като: „Искам да кажа… такова, нещо... кучето губи под дърво, тъпо е… пфу, the fuck прави кучето“.

За отлична оценка се поощряват накъсани изречения, смислови паузи за заекване и междуметия. Напътствието към затруднените е:

„Представи си, че си видял нещо извънземно, глътнал си си езика и знаеш само 10 думи на кръст. Напиши го така!“

Момчето ми каза, че даже упражнявали цял учебен час да сътворяват „смислени“ безсмислици и страшно са се забавлявали със задачата за кратък прозаичен текст (имитация на чужденец или дете, което сега проговаря):

„Ден. Слънце. Аз и Боби. Боби - кучето. Бяга. Бързо, бързо. Няма Боби! Къде е? Страх. Търся тук. Търся там. Дума нямам. Само викам: Боби! Боби! Изведнъж – лае! Лае зад дърво. Радост. Отново тук. Приятелство. Няма думи.“

Не съм срещу модерната педагогика, фен съм на дадаизма, сюрреализма и експресионизма. Но защо детето се учи да руши езика, ако вече го владее на книжовно ниво, все пак става дума за ученици от 6-ти клас !?

Самата аз изповядвам принципа „с малко думи - много смисъл“, на който се крепи голямата поезия. Но там оскъдността на думите е плод на върховна концентрация и майсторство, докато тук ни се предлага просто легитимация на езиковата немощ. Затова грешно би било да сравняваме майсторите на словото , които очарователно си играят с думите и детето , което злоупотребява със словото, изпразвайки го от съдържание.

Има деца , които знаят своя език , защо тогава се учи да руши езика, ако го владее? И обратното - защо онзи, който не го е научил, трябва да вярва, че това е окей?

Не всяко дете е бъдещ поет и писател, но всяко дете е медиатор в човешката вселена, чиято същност е свещеното слово.

Езикът не е просто средство за общуване.

Той е границата на човека.

И когато започнем да възпитаваме децата първо в езиков разпад, а после в култура, е все едно да ги учим първо да рушат храмове, за да оценят архитектурата.

Сигурно това е новото творчество: най-напред да научиш детето да заеква смислено, после да го убедиш, че празнотата е дълбочина, а езиковата немощ е свобода.

Навръх празника на буквите едни деца се учат да пишат така, сякаш езикът е счупена играчка. Защо?

Защото май само словото ни остана неразпродадено.

И явно е дошъл и неговият ред - народ, който престане да пази думите си, скоро заживява в чужди изречения.

Някой ще каже: ,, Голяма работа, едно творческо упражнение.,,

Но всяка култура започва да се разпада първо в изучаването на езика.

Щом ден преди 24 май училището превръща часа по БЕЛ в урок по развален български, а творческата задача - в упражнение по безсловесност, проблемът вече не е педагогически. Той е културен.

А резултатите от подобни упражнения вече се виждат на изхода от системата - ДЗИ 2026 по БЕЛ

Темата е за авторитетите. Масово гимназистите изобщо не са разпознали значението на думата.

Други са я объркали със сродната дума „автори“ и без да искат са направили собствена асоциативна връзка, та белким се разминат със слабата оценка.

С претенцията за ,,отличен 6’’ пък са писали за Дара и „Бангаранга“.

Днес, повече от всеки друг ден, имаме нужда от език, който съгражда, а не от такъв, който срича под линеала на ,,модерната,, педагогика. Езикът не е счупена играчка. Пазете храма на думите си.

Честит празник на светото българско слово!

Стела Богомилова