Продиктуваната отвън смяна на системата

БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ СЛЕД ПРОМЯНАТА НА 10 НОЕМВРИ - ПСИХОПОЛИТИЧЕСКА ДИАГНОЗА

Под тази рубрика „Труд нюз“ започва публикуването на поредица статии от своя постоянен автор - психологът д-р Илия Илиев. 
Основен фокус в тях е преминаването на света през тектонична промяна и сложния път на България в хаоса от рухващи сигурности

Живеем не в недоизградена демокрация, а в напълно изградена недемокрация

На България не беше предоставена алтернатива на неолибералния капитализъм

Светът преминава през тектонична промяна. Старите формули - двуполюсен свят, после еднополюсен, после неолиберален консенсус - губят обяснителната си сила. На тяхно място се очертават нови линии на разделение и нови центрове на влияние. На България, скромно разположена в Евразия, се налага в хаоса от рухващи сигурности да търси път за себе си.

Периодът е преходен между две епохи, белязан с идеологическия, културен и политически крах на неолибералната глобализация и изграждането на многополюсен свят. На хоризонта се разгръща нова геополитическа ера на фундаментални промени и цивилизационни преобразувания на съперничество и поява на глобални онлайн общности. И точно днес България се оказва особено уязвима. Тъй като нейният модел, създаден през 90-те години по външна рецепта, не е продукт на неуспешен преход, а на завършен и добре конструиран пост-тоталитарен хибрид.

Моментът е подходящ за равносметка, но не за да оплакваме изгубените шансове, а за да разберем механизмите, които ни докараха дотук, и да очертаем изходните пътища. Повече от три десетилетия хората чакат „мирният преход“ да свърши. „Преход“ предполага придвижване от А към Б, но А загуби образа си, а Б често променяше местоположението си. Пристигнали сме някъде, но не и там, където ни сочеха в началото и на което повечето българи се надяваха.

Преходът у нас не се оказа „път към Европа“ или дори „завръщане “ в нея, а конструиране на управляем суверенитет под външен натиск и по външна кройка. Истинската промяна не беше от тоталитаризъм към демокрация, а от предвидима репресия към непредвидима за хората анархия, в която криминалните структури заместиха партийните. Подмяната нарекоха „смяна на системата“. Моделът, в който бяхме поставени чрез „демократични“ промени, не е недоизградена демокрация, а напълно изградена недемокрация.

Принудата към поставяне в именно такъв модел протече на три нива. На първото, геополитическото. За начало България беше изхвърлена от твърдо наложената преди зависимост от СССР, от всички военни и икономически структури. Дори най-заклетите противници на СССР не очакваха, че втората на планетата свърхсила ще се самоубие едновременно идеологически, геополитически, военно, икономически, социално-психологически и морално! Геополитическа катастрофа. България плати огромна цена, включително загуба на пазари и принудителна деиндустриализация.

Методите, по които беше осъществен „мирния преход“, включваха системно подвеждане на обществото, поставяне пред свършени факти и умело използване на авторитарния рефлекс на послушание. Провеждаха го фаворити на перестроечна Москва. От най-висшите партийни кадри до дребните шефчета бяха въвлечени в процеси, от които бързо се научиха да печелят. Психологическият профил на тези хора е ключов за разбирането на прехода, защото пренесоха стари навици в новата система, но без идеологическата им обвивка.

Правната рамка за свикването на Великото народно събрание и провеждането на първите свободни избори през 1990 г. беше подготвена от Народно събрание, но политическият контекст беше диктуван от Кръглата маса - политически формат без изборна легитимация, който наложи правилата на играта и още тогава очерта компромисите с демократичните принципи.

На България не беше предоставена алтернатива на неолибералния капитализъм. Наложиха ни Вашингтонския консенсус. Включващ пакет от икономически политики за развиващи се страни в криза. Подкрепяни от МВФ, СБ и зад тях Министерството на финансите на САЩ. А те изискваха възможно най-ограничено участие на държавата в икономиката като ключов фактор за неолибералното развитие на пазара.

Последваха бърза либерализация на цените с хиперинфлация; мащабна приватизация, фактически грабителска и овладяна от нова клиентелистка номенклатура; свиване на държавните разходи с погром на здравеопазване, образование и наука. Първоначалното натрупване на капитала беше разбойническо, а не модернизиращо. Този първороден грях се превърна в структурен код на икономиката. Членството в ЕС го замрази. Еврофондовете се усвояваха главно чрез посредници и партийни фирми. Появи се европейски финансиран патронаж, даващ пространства за корупция и присвояване.

На институционално ниво управлението на държавата катастрофира. Още в края на 1989 г. реформаторите започнаха да действат пряко с правилници, закони и подзаконови актове. Първостепенна грижа им беше да ликвидират контролните органи в изпълнителната власт, да разформират службите за сигурност, да дезорганизират кадрово, институционално и морално структурите в МВР и армията.

Избуяха криминалните прояви, появиха се ОПГ, развалата се просмука в МВР и съдебните органи. Особено важна задача изпълниха със създаването на опозиция, преди всичко на СДС. Естествено, по свой образ и подобие, основно и със свой кадрови подбор. Появиха се куп други партии-политинженерни продукти. Приеха конституцията без широко обществено обсъждане. Тя пък създаде свръхвласт на парламента, отслабен съдебен контрол и условия прокуратурата да се ползва като бухалка на политическата власт.

Партиите, създадени по административен път или чрез политически инженеринг, произвеждаха закони без обществен дебат и без дългосрочна визия. Още в самото си начало смяната на системата беше наситена с недопустими с оглед обявените крайни цели компромиси. С пренебрежение към интересите на държавата и желанията на мнозинството българи. Формално институции съществуват, но работят по неформални правила с участие на патронаж, по западни модели и с корупционни практики.

На психологическо ниво беше натрапено чувство за непълноценност и вина - балканците сме изостанали, има да ги догонваме европейците. Колониално мислене, насаждано и от политиците. Принудата не беше само икономическа, а и в самите ценности и начина на мислене. Българският елит беше убеден - а и бързо се самоубеди! - че няма алтернатива.

Формално България е суверенна държава с членство в НАТО и ЕС. Но точно затова ключовите решения за страната не се взимат в София. Във външната политика - всичките. В икономиката - големите сделки в енергетиката, отбраната и дори инфраструктурата се договарят между външни компании и малка група местни посредници. В сигурността НАТО определя стандартите, а българските служби работят в тясна координация с чужди агенции.

Но това не се нарича загуба на суверенитет, а прехвърляне на суверенитета нагоре към ЕС и НАТО или надолу към частни олигархични групи. Управляем суверенитет, посреднически елити, кухи институции, външни фактори влияят предвидимо, местните елити събират рента от посредничеството. А държавата остава куха черупка със затихващи функции!

Доскоро моделът беше устойчив, това е парадоксът на фасадната демокрация. Криминализираната, но все пак предвидима държава, изпълняваща указанията на външните фактори и те са доволни. Политическите елити и свързаните с тях получатели на „порции“ си бяха на кяр - с достъп до власт, пари, с осигурена безнаказаност. Обществото търпеше, научено на безпомощност. Без институционален гръб протестите бързо угасваха, погълнати от Системата.

България отново се озовава в преход, фасадната демокрация се напуква. Геополитическите трусове разклащат външните и опори, икономическите дисбаланси разяждат вътрешния и компромис. Обществото все още е пасивно, но все повече се дразни от обяснението „няма друг начин“. За да разберем откъде идва възможната промяна и какви са нейните рискове, трябва да погледнем по-отблизо отделните измерения на кризата: институционалния разпад, деформацията на правото, психологията на елитите и условията за реално възстановяване на държавността.

Автор: Д-р Илия Илиев

trud.bg