САЩ и Иран купуват време, защото продължаването на войната е по-опасно от компромиса
Мирът може да трае седмици, но ще е достатъчно, за да се разкрият пределите на силовата политика в Близкия изток
Споразумението между САЩ и Иран не е мир в класическия смисъл. То е пауза, наложена от цената на войната. Доналд Тръмп сигурно ще го представя като победа, Техеран - като признание за провала на американско-израелския натиск, а Израел - като опасна отстъпка. Но зад тези пропагандни версии стои по-трезв извод: на този етап договорката с Иран е по-малката беда за Вашингтон.
Тя не отменя стратегическото съперничество, не решава окончателно големи въпроси, не установява дори минимум доверие между двете страни. Но дава на САЩ нещо, което войната вече не може да гарантира - контрол върху щетите, време за преговорни маневри и шанс да се избегне по-широка регионална и икономическа криза.
Въпросът не е само кой печели и кой губи. По-важното е кой какво успява да предотврати. САЩ не постигнаха никоя от първоначално обявените цели - разгром на Иран, пълно пречупване на неговата военна и политическа воля, дори смяна на режима в Техеран. Иран понесе тежки поражения, човешки загуби и икономически натиск, но не бе поставен на колене. Цената за продължаване на конфликта започна да расте и за Техеран, и за Вашингтон.
Същината на сегашната договорка не е плод на внезапна дипломатическа доброжелателност, нито на наивност от страна на преговарящите. Тя е признание на реалното съотношение между цели, средства, време и цена. Не е мир, а пауза. Вашингтон и Техеран купуват време, защото продължаването на войната стана по-опасно от компромиса.
Войната срещу Иран се оказа сблъсък не само с една армия или с един режим, а с население, регионални връзки, инфраструктура, енергийни маршрути и историческа памет. С география и със скрити и явни съюзници. Такава война може да започне с бомбардировки, но е трудно да бъде приключена с едностранна декларация за победа.
Доналд Тръмп има нужда да представи споразумението в негов стил като велик успех. Разбираемо и с оглед вътрешната американска политика. Срещу всяко договаряне с Иран ще работят Израел, произраелските лобита, републиканските ястреби и онази част от американския политически елит, за която всяка отстъпка пред Техеран е капитулация. Но продължаването на войната носи рискове - за американските бази, за помагачите от Залива, за световните енергийни пазари, за долара и за самата претенция на САЩ, че могат да управляват кризите в Близкия изток чрез сила.
Не липсват коментатори, които повтарят уверенията на Тръмп, че Иран е бил принуден към „мир чрез сила“ да приеме унизително примирие. Много по-убедително звучи обратната оценка: и двете страни бяха принудени да спрат, защото продължаването на военните действия започна да носи повече вреди, отколкото ползи. Ако Иран беше напълно разгромен, нямаше да има нужда от сложни договорки, посредници, 60-дневен прозорец за преговори, икономически облекчения, разговори за реконструкция и гаранции за корабоплаването през Ормузкия проток.
Именно Ормуз е един от ключовете към разбирането на ситуацията. Протокът не е просто географско гърло, а нерв на световната икономика. Тъкмо това прави споразумението с Иран по-малката беда за САЩ. Защото за Вашингтон алтернативата щеше да се окаже доста по-скъпа.
Bloomberg: „Тръмп и неговият екип имаха няколко червени линии, с които се оправдаваха за американската война срещу Иран. В сряда на пресконференция той сам ги прекрачи.“
Преди войната се говореше за пълно спиране на обогатяването на уран, за твърди ограничения върху ракетната програма, за натиск до капитулация. Сега се говори за разреждане на обогатен уран, за бъдещи преговори, за икономически стимули и връщане на част от замразените ирански активи. Самият факт, че се обсъждат такива теми, показва не победен диктат, а труден компромис.
Франс прес предаде: „Ислямската република се съгласи да разреди обогатения си уран в замяна на значително облекчаване на икономическото си положение.“ И тук имаше стара червена линия, засягаща замразените активи на Иран. Тръмп сега казва: „Това не са нашите пари, а техните. Ако не ги върнем, никой повече няма да инвестира в долара“.
Financial Times цитира бившия президент Барак Обама: „Съмнително е, че подготвяното споразумение ще се различава съществено от това, което сключихме от самото начало и което беше в сила дълъг период от време, преди ние, САЩ, да излезем от него“. Този коментар поставя неудобния за Белия дом въпрос: Какъв беше смисълът на силовата спирала?
Иран плати и ще продължи да плаща тежка цена. Ударите върху територията му, убийството на върховния водач Али Хаменей и други лидери, жертвите сред цивилното население и особено трагедията в Минаб ще останат дълбока рана в иранската обществена памет. Властта в Техеран стои здраво, лоялността на населението към нея е запазена, а доверието в мирните намерения на Вашингтон е стопено. Кутията на Пандора с убийството на аятоллаха обаче е отворена за целия Близък Изток.
Най-сложно е положението на Израел. Ако САЩ наистина влязат в по-продължителен процес на договаряне с Иран, това неизбежно ограничава свободата на действие на Тел Авив. Не защото американско-израелският съюз се разпада утре, а защото неговите политически, обществени и стратегически основи вече не са толкова стабилни, колкото бяха.
Войната, замислена като демонстрация на сила, може да се окаже ускорител на ограниченията пред американско-израелската стратегия. Вместо смяна на режима в Техеран може да последва вътрешна политическа криза в Израел. Вместо утвърждаване на „Велик Израел“ като господстващ проект в региона, може да се стигне до по-предпазлива и по-многополюсна политика на страните от Залива.
Foreign Policy: „ Политическите, идеологическите и социологическите основи, на които се опираше американо-израелскиият т. нар. специален съюз, са в период на необратим упадък. Общественото мнение рязко се промени. По-малко от половината американци сега казват, че подкрепата на САЩ за Израел отговаря на техните национални интереси.“
Държавите от Персийския залив ще си направят собствени изводи. Те видяха, че американската защита не е безусловна гаранция за стабилност, а понякога източник на допълнителни рискове. Видяха също, че Иран не може просто да бъде изваден от регионалното уравнение. Затова е вероятно да нарасне стремежът към по-независима политика - с балансиране между САЩ, Китай, Индия, Турция, Русия и регионалните сили.
Разбира се, сегашната договорка е крехка, в нея няма автоматични гаранции за траен мир. Няма доверие, само интереси. Няма помирение, има изтощение. Меморандумът може да издържи само седмици, да изкара поне до края на световното по футбол. Но и това е достатъчно, за да разкрие пределите на силовата политика в Близкия изток.
Никога нищо не е пречило на Вашингтон да пренебрегва договори, когато ги сметне за неудобни. Иран също няма да се откаже от инструментите, които смята за гаранция за собственото си оцеляване. Израел ще се стреми да предотврати всяка сделка, която оставя Техеран силен. Вътрешната политика в САЩ ще превърне споразумението в мишена. Целта е да се купи време.
Споразумението е признание на граници. САЩ показват, че пълната победа е станала много по-скъпа от компромиса. Иран не излиза невредим, но излиза непреодолян. Израел засега не губи спасителя си, а част от увереността, че Вашингтон винаги и докрай ще следва неговата логика.
Автор: Д-р Илия Илиев
trud.bg
