ТЪРСИ СЕ ЛИДЕР НА ДОСТОЙНСТВОТО

От снощи – след протестите, та чак досега, пред очите ми се изредиха нашите днешни ръководители – партийни и държавни. 

Някои от тях, прощавайте за израза, изглеждат като недоправени, свити мушмороци. 

Други са прости и арогантни. 

Трети са тарикати. 

Четвърти са аха-аха да станат държавници и не се случва.

Майката си трака въпросът с лидерството в България.

Вие усетихте ли снощи протестът да си търсеше лидери?

Усетихте ли снощи протестите да разпознаваха лидерите си?

Аз – не. Уж има лидери, ама не са – няма я магията.

Много приказки се изговориха и лека-полека затънахме в подробности и дребнотемия – кои точно са агитките, кои са провокаторите, откъде са взели павета, кой е спрял тока… 

Всичко това е встрани от главния въпрос – защо вече десетилетия нямаме достойнство, защо нямаме светлина, а се смрачава все повече и повече, защо уж вървим и вече стигнахме Обетованата земя, а сме изчезващ и все по-дезориентиран човешки вид? И защо непрекъснато се говори за нормалност, като лудостта ни е обзела отвсякъде? И в края на краищата – защо не сме щастливи?

Някои от политическите лидери мушмороци дрънкат приказки, че са се провалили и сега се надяват поне децата им да не се провалят. Аз се провалих два пъти – първо в края на социализма и втори път сега – в края на реставрацията на кърджалийските времена. На кърджалийските времена сега им викат демокрация.

Протестът е бунт срещу кърджалийските времена. Като не можем да ограбваме други около нас, ограбваме самите себе си. 

Срам ме е, че толкова лесно можем да се фиксираме върху една „локва“, а не виждаме тинята и блатото навсякъде. 

Ако протестиращите са „локва“, „престъпници“, „позор“, ние къде бяхме, когато се създаваше „локвата“? Ние къде сме, когато се продава дрога на децата ни? Когато пред очите ни определена каста краде, граби и пет пари не дава.

Всичко може да се купи в „локвата“, наречена България. 

Можеш да си купиш кмет, прокурор, съдия, диплома, магаре, висок държавен пост. Курви можеш да си купиш на килограм – и духовни, и физически. Телевизии можеш да си напазаруваш. А накрая в същата локва можеш да спретнеш и цунами. 

Има един лаф, нещо като поука: „Всяка жаба да си знае гьола. Да си знае и щъркела, който може да я клъвне в гьола“.

Хем ценна, хем унизителна поука. 

Обаче преди години – в жегите през лятото, в едно видинско село изневиделица се явиха хиляди жабета. Отваряме вратата на къщата на първия етаж, и стаята се напълни с жабета. Не можеш да стъпиш никъде от жабета. От каква локва бяха излезли тези жабета и как се бяха размножили в такива количества, не знам, но почнат ли да скачат жабетата извън локвата, става опасно. 

И това е истина, нищо че примерът звучи леко библейски или по Маркес.

Вие изчислете колко щъркела ще са нужни, за да решат въпроса. 

Трябва ни лидер с достойнство. Лидер на достойнството. 

Не сме голяма държава, не сме най-великата държава, не сме най-древната държава. Ние сме това, което сме. Хубави, лоши – това сме. И доколкото е възможно, трябва да се държим достойно. 

Ще ви кажа и още нещо – България е там, където е. Била е и на други места, но сега е тук. В Европа, в Азия, в Африка, в Америка, на Северния и на Южния полюс, в Космоса – България е в сърцата и в гените ни и по този въпрос трябва да няма мърдане. Оставете я тая наша България, не я местете наникъде. И не бъдете горди с липсата на гръбнак и характер! 

Нека почнем от достойнството и спрем с безумното ни самоунищожение, пък после ще видим. 

Гледам ги, гледам ги нашите лидери – не мога да се влюбя в нито един от тях. Няма пауър, както биха се изразили младите, няма живец. 

Може пък протестът снощи да е точно онази капка, която ще прелее чашата и няма да има връщане назад. Искам да вярвам, че е така, но ще го повторя – лъган съм два пъти и трети път накрая ще ми дойде повече. 

Лека му пръст, баща ми казваше следното: „Доверието е като душата – излезе ли веднъж, и не се връща повече.“ 

И стига с тоя бюджет, с тия оставки, с тия предсрочни избори – това трябва да стане автоматически и това е нищо в сравнение с Голямата цел – да имаме достойнство, хляб и бъдеще, в което да си говорим и да сме заедно.

И нека, ако може, да спрем да се порицаваме, че децата ни правят едно или друго. Да, дъщеря ни беше на протеста и аз съжалявам, че не бяхме до нея. Това е положението. Утре може да е друго.

Николай Милчев