ТРИМАТА ОТ ДАВОС

Телевизионни кадри от Давос –предполагам, след подписването на нашето присъединяване към международното създание на Тръмп Съвет на мира.

Широка, хубава стълба и по нея слизат надолу – като в прелестен филм – Георг Георгиев, Николай Младенов и Росен Желязков. 

Николай Младенов, както си му е редът, като пресен-пресен международен началник, е в средата. Изтупани, в елегантни и скъпи костюми, с плавни походки, а Николай Младенов даже и с очарователната си брадичка, вдлъбната в средата типично по американски. Холивудска работа.

Мислете си каквото искате, но според мен има детайли във физиката на човека, които предопределят оценката за него и мястото му в живота. 

Гледам Николай Младенов и си представям младия Кърк Дъглас. Същата челюст, същата брадичка.

Нашето момче обаче е по-слабичко в лицето и това придава на горната част на образа му стегната миловидност. 

Не знам с какво точно е заслужил, а и не ме интересува, честта да бъде сложен за началник на Намеренията гробището Газа да се превърнело в Райска градина. Не знам дали Николай Младенов има способностите да съживява мъртви хора, но очевидно има способност да пленява сърцата – и мъжките, и женските. Имам предвид – да пленява сърцата, които могат да го издигнат. 

Видях с каква любов едва ли не и леека бащинска усмивка Нетаняху гледаше Николай Младенов, когато го калесваха за началник на Газа. 

Поназнайваме всички това-онова от биографията на нашия първенец, а тя – като всяка биография, съдържа в себе си от всичко. Има слънчеви петна, има сенчести места, има комплекси, има мръсни тайни, амбиции, шанс – всичко има в биографията му. Но за мен почти винаги остава тайна по какви точно критерии издигат българите в чужбина и ги оценяват в чужбина.

Не ми се разправя да изброявам имена на „успели“ българи в Западна и Американска чужбина, но в техния успех винаги има по нещо небългарско. Успехът на тия хора идва не толкова от това, че са българи, а че се държат като чужденци, че са се слели с представите на Западния свят за успех.

В политика, в изкуство, в банки, в чиновничество трябва нито за секунда да не ти личи, че си българин. 

Това е решаващо за нашия успех. За нашия предоставен и квотен успех в чужбина – трябва да си подреден, свит, прибран като бельо в луксозен куфар и – готово.

Споменах в началото за Георг Георгиев, Николай Младенов и Росен Желязков, които се спускаха по стълбата в Давос.

Написах няколко изречения за Николай Младенов.

Но съм длъжник на Георг Георгиев и Росен Желязков. 

Откакто е станал външен министър, Георг Георгиев се е вкаменил вътрешно. Изглежда споменът за целуването на ръката няма да го напусне никога. Момчето така се е гипсирало от факта, че заема пост, от който и хабер си няма, че набляга главно на разтегнатите изречения и на оная обтекаемост на словото, което го превръща в паразит на истината. Нашия външен министър го е страх да мръдне, защото може да счупи илюзията за себе си – собствената си илюзия. В главата му вероятно се въртят мисли от рода на: „Аз съм външен министър! Боже, аз съм външен министър и брадата ми е черна и леко лъскава.“

А Росен Желязков с неговата злощастна папка и клюмналия надолу лист казва всичко – хем е подписал каквото иска от нас Тръмп, хем подписа го няма. Което е равно на „хем съм министър-председател, хем съм в Давос, хем никакъв ме няма.“

И винаги, винаги ще повтарям – личните амбиции и маниите бутат света ту нагоре, ту надолу. 

А тримата наши давоски герои с безупречни костюми слизаха надолу по стълбата .

Николай Милчев