ТРЯБВА ДА СЕ СПАСЯВАМЕ ЕДИН ДРУГ

ТРЯБВА ДА СЕ СПАСЯВАМЕ ЕДИН ДРУГ

Ден преди наводнението си тръгнах от Гложене и сега гледам как Вита се е разляла, как е пощуряла и как мете и завлича всичко по пътя си.

Колко го обичам само този край! Колко обичам тоя Балкан и тая река. И колко ме стъписва тя сега.

В Рибарица хора се събудили тая нощ от тракането на камъни, които влачи реката. Като стъклени топчета е търкаляла реката камъни и хората са се будели от ударите на камък в камък.

Казаха ми, че били паднали около петстотин литра вода на квадратен метър. Половин тон вода на един квадратен метър. Генерална репетиция за потоп ли е това? Застраховка преди Голямата суша ли е? Нямам представа.

Но много се зарадвах на спасяването на двете кончета в река Вит по средата на Тетевен. Тези кончета живеят в коритото на реката от години. Радвали са ме, снимал съм ги, стихове съм писал за тях. Кога можеш да видиш на едно място събрани река, камъни, върби, риби и кончета?

Някога хората от Тетевен имаха градини в коритото на реката. Гледаха си домати, краставици. После в коритото пораснаха върби. После коритото го изчистиха, дойдоха кончетата.

Като видях как с кранове вдигат кончетата, си помислих за поговорката „уйде конят у ряката“ (отиде конят в реката).

Стана така, че много от нас слязоха и живеят на ниски и опасни места – в коритата на реки, в коритата на пътища по чужбина, в коритата на самотата, в коритата на бавното изчезване.

Богатите места по баирите са заети, а обикновените хора живеят някак си в ниското. И каквото и да става – все ги залива водата.

Виждал съм как приижда река. Стоях на моста на Гложене и я виждах как идва откъм Тетевен. И си помислих, че това не е река Вит, а е огромна змия, някаква странна тукашна кобра, кафява и мътна, която приижда, тича и пълзи.

В това отдавнашно наводнение от детските ми години видях как се удави момче. Видях по реката да плуват магарета, стари печки, дървета, покъщнина, шалвари на помакини видях да плуват, черги. Плуваше обърканият ни живот. И идваше стихията на природата, която нито можем да спрем, нито да проумеем.

Някога село Гложене е било нависоко от реката. Сега там е гробището, да ме прощавате. Но на високо остават гробищата, а хората лека-полека са слизали надолу при по-хубавата и плодородна земя и по-близо до реката.

Как става така, че реката, която дава живот, някой ден се напива, забравя за нас, човеците, и ни помита.

Тия кончета, увиснали с крановете във въздуха, са нещо като знаме – знаме на човешката безпомощност, но и на човешката сила и любов. Чувал съм, че силният човек е велик човек. Велик е и уплашеният човек, защото понякога страхът ни сближава повече от всичко. Преминава през нас като ледена вода и леден вятър и ни напомня, че трябва да се спасяваме заедно. Един друг да се спасяваме. И да спасяваме кончетата си.

Николай Милчев