ТВОРЧЕСКА ПОМОЩ

Станцията на Съюза на българските писатели. Събитието е на Кабинета на младия писател. В тази станция могат да почи-ват само членове на СБП. А младите ни събират не за друго, а като че ли да ни покажат, че, ако сме послушни, ще станем официално писатели и ще може да идваме всяка година ту-ка. Дори може да попаднем един ден в богоизбраните, кои-то през август месец се срещат с Първия държавен и партиен ръководител, за да му се връчи сборникът със стихове, пос-ветени предимно на него – „Априлски сърца“… Аз имам из-винение да не съм Богоизбран – роден съм на 20 декември 1956 година, което значи, след кратка аритметика, че съм заченат по време на Априлския пленум на ЦК на БКП. Както написах по-късно: „Ние, заченатите в робство, винаги чакаме освободител, който да ни превърне в свои роби“… С една дума – заченатите в робство могат да сменят само поробите-ля, но никога оковите…

Аз пристигам в станцията от Смолян. Срещата с Левчев вече е започнала. Той има симпатии към мене и пита как съм пристигнал, на което аз изтърсвам: „На стоп. Спира ми един и ме пита накъде съм тръгнал, а аз му казвам: „Карай по Ап-рилската линия и тя ще ме изведе до Златните пясъци“…“

Понякога казвах неща, които после можех да осмисля.

Вечерта, където лагерният огън бе заместван с огнена вода, Светослав Мичев от Русе с вълнение обяснява мотивите си да иска с цялата си душа, оказа се – и с всичките си бели дробове, почернени от димните завеси на Румъния, влизане в СБП… (Така му викаха на приемането в СБП – „влизане“… А във влизането, проникването, винаги има еротичен момент, нали…)

Утре щял да сложи наколенки и да каже на другаря Левчев (някои дори и зад гърба му говореха като на партийно съб-рание и го наричаха „другаря Левчев“) да го приемат в СБП, за да може един път в годината, по един месец, да си про-чиства дробовете от димната завеса в Русе.

На другия ден Левчев каза, че искал Международната мла-дежка писателска среща да се проведе в Русе, за да може западноевропейските писатели да разкажат, като се върнат у тях, за химическия геноцид там…

И Мичев стана и каза: „В Русе нямаме проблеми, другарю Левчев“… След няколко месеца срещата се проведе в Смо-лян. А вечерта аз прескачах терасите на четвъртия етаж на станцията, повдигах завесите зад разтворените балконски врати и изкукуригвах гръмогласно: „Ку-ку-ку-ри-гууууу“… Зад пердетата нарушаваха семейни ценности и брачни клетви поетеси, кълнящи се в любовните си стихове на вечна вяр-ност… Поети, които посвещаваха не само стихове на Тодор Живков, ами и на неговата къща. (Празник на поезията в Правец. На сцената излиза Димитър Милов и казва, че ще прочете стихотворение, посветено на къщата на другаря Живков, която току-що е посетил.) Превземаха се литератур-ни върхове. Като се почваше по домова книга – дом, легло… Това бяха стъпала. После тези станаха дисиденти.

Аз съм вече в Смолян – не зная по коя линия се върнах там. Но не дочаках нито Априлската, нито ЖП линията – и двете ги няма – за да се прибера. Нямам телефон в боксониерата, но градът не е голям. И ме намират. Този път не е милиция. От София се обадили и казали веднага да отида в София. Левчев лично ми гласувал 500 лева творческа помощ.

Аз нямам работа – водих един кръжок, но и него ми спряха. Водка имаше кой да те почерпи, но чорба – не…

И пак хващам автостоп, и пак по Априлската линия, но към София. Предишния ден организационният комитет давал от-чет на Любомир Левчев и тъкмо бате Любо ги разпуснал с думите: „Значи няма никакъв проблем“, когато Лъчезар Еленков се обадил и противоречиво и безапелационно зая-вил на Председателя, че в Смолян, всъщност, имало малък проблем, който носел моето име.

Любо казал: „Христо Стоянов не е малък проблем. Това е го-лям проблем. Да се издири и да му се каже, че тука го чакат петстотин български лева творческа помощ“…

И ето ме. Почти като Радецки на Шипка от „Опълченците на Шипка“ на колегата Вазов – „пристигам със плам“…

Условието обаче било три дена да стоя в София. Нещо като въдворяване. Като интерниране. И какво? Мислите, че гор-дият ми дух е плюл на парите и е завел тялото ми в Смолян, за да изложа България пред чужденците? Нищо подобно не се случи. Защото в кафенето вече бях зърнал Христо Фотев. Казах му само, че се качвам до касата, взимам парите, а той да поръча… Както и стана.

Три безметежни денонощия с Христо Фотев. Най-тихият за-пой в живота ми. Държахме се за ръце и пиехме. Но толкова неща си казахме.

На третия ден, когато вече започнаха да се прибират участ-ниците в срещата в Смолян и тъкмо да ни нарушат щастието, се оказа, че творческата помощ е свършила. Фотев помисли, стана, тропна с крак и: „Качвам се при Любо“… И се върна с петстотин лева творческа помощ.

По различен начин действаше репресивният апарат тогава… Мене дори веднъж ме интернираха в София срещу петстотин лева творческа помощ…

Христо Стоянов